четвъртък , 16 септември 2021
Най - четени новини
Второ място за Николина Барбутева в конкурса „Ний всички сме деца на Майката Земя“
Николина Барбутева Снимка : личен архив

Второ място за Николина Барбутева в конкурса „Ний всички сме деца на Майката Земя“

Пещера- София. Тази пролет НЧ „Христо Смирненски – 1946“ гр. София заедно със Съюза на българските писатели станаха организатори на XIX Национален литературен конкурс „Ний всички сме деца на Майката Земя“. Литературните жанрове, в които можеха да се надпреварват участниците бяха есе, поезия и къс разказ.

Пещерската авторка Николина Барбутева зае почетното второ място в категория есе.

В творбата си тя набляга на общото и различното между хората. Изказва размислите си върху толерантността, доброто в нас и надеждата към бъдещите поколения.

Редакцията ни предоставя на своите читатели оригиналният текст на писателката.

 

  Ний всички сме деца на Майката Земя

Толкова сме многообразни, толкова сме различни и допълващи се. Няма един човек, който да си прилича изцяло с друг и това е така, за да се допълваме. На никого не му е нужна еднаквост. Тя убива идентичността и това, което ни прави уникални, различни от всеки друг човек на тази планета.

И все пак дълбоко в нас има неща, към които всички имаме обща потребност – нуждата от любов, уважение, себеизява, да се чувстваме уникални и никога никой да не ни кара да се чувстваме по-долу от всички останали. Мисля, че когато повече хора стигнат до тази осъзнатост, това ще ни сближи и ще направи по-чисти отношенията ни.

За жалост светът е свидетел твърде често на безброй примери на неща, които са пълна притивоположност на гореизброеното. Вярвам, че това се дължи на новите ценности, които ни се проповядват и възпитанието в надценяване на себе си и омаловажаване на другите. Забравяме, че всички сме деца на Майката Земя.

Отношението на толерантност и равенство между хората се възпитава с примери първо в дома сред най-близката среда. Ако възрастните с поведението и думите си демонстрират агресия и дискриминация, какво бихме могли да очакваме от децата? Те попиват и доброто, и лошото като попивателна хартия.

Много е трудно за училището да създава обратни примери за това, защото винаги е по-силна семейната среда. Ако родители и учители не са партньори в изграждането на позитивно отношение към всеки човек, примерите на омраза сред децата ще набират все по-голяма скорост и могат да ескалират до невиждани висоти.

Обезсърчително е, когато виждаме агресия и нетолерантност около нас сякаш някои хора забравят, че всички имаме място под Слънцето, особено когато това поведение идва от млади хора, които трябва да са надеждата за по-доброто бъдеще. Никой не желае да храни страхове за бъдещето и да си казва, че миналото е било по-добро.

Похвално е, че има хора, които въпреки семейната си среда, социалното си положение и житейския си път, се стремят на всекиму да сторят добрина, защото просто и не знаят друго да правят. Такива хора са като съвременни светци, носещи Божественото в себе си. Те са светлинката, която грее сред мрака на съвремието.

Ако само за миг „влезем в обувките“ на човека, който отхвърляме и нагрубяваме, бихме ли си позволили отново да го нараним? Ако изпитвахме болката, която причиняваме, бихме ли я причинили отново? Защото раните по тялото ще заздравеят, може и да не оставят белези, но ранената душа е способна да кърви за цял живот.

А ако можехме да усетим топлината в нечие сърце, когато похвалим някой, когато му се усмихнем, когато го подкрепим, когато сме му истински приятели, бихме ли се отказали от това да правим добро, макар понякога то да изглежда непризнато? Да даваш любов е винаги по-велико, отколкото да я получаваш.

Бог обича всички ни поравно. Той Сам с примера Си показва какво трябва да правят човеците помежду си. Прощава всичко, защото обича. Това е голям урок и който го осъзнае рано, ще бъде щастлив, свободен и ще грее по един особен начин, заради който мнозина ще го питат с какво неговия живот е по-различен от на останалите?

Смятам за голямо предизвикателство понякога да търсим във всеки човек около нас доброто. Не винаги е лесно и можем да го видим. Лошото само се показва, както знаем, но за доброто се искат особени очи, които нямат нищо общо с физическите ни. Трябва да гледаме със сърцето, както прави Малкият принц. Да сме чисти като децата, докато са още необременени. Колкото е по-малко едно дете, толкова е то по-склонно да си играе с всяко друго дете без значение кое.

Възрастните преценят, категоризират хората, нямат задръжки да покажат ненавистта си, ако така го чувстват. Не можем да отречем, че трябва да поставяме граници с някои хора, но не бива да го правим по начин, който да огорчава. Нека постъпваме така, както искаме с нас да се постъпва. Не знаем историята на всеки, но можем всеки да уважим.

Всеки е имал моменти, в които е бил ограничаван и отхвърлян сякаш не е пасвал като парченце от пъзел на дадено място. А колко пъти не са ни давали шанс? И не говоря за втори, а изобщо за шанс. Съзнанието изтласква с времето такива спомени, но когато пак се възродят в нас, още пари от отношението, което сме получили.

Не бива да се уморяваме да правим добро. Ако сме осмелим да го правим, там където никой не го прави, може да сме онзи пример, който да преобърне цяла ценностна система. Добрият пример на място, където липсва, може да е онзи повратен момент, който да докаже колко малко трябва, за да покажем на някой, че е обичан и ценен. Изправи някой, който е паднал. Бъди глас за онзи, който не може да говори. Не можем само да твърдим, че всички сме равни и деца на Майката Земя, ако не го демонстрираме с поведение. Красивите думи, са хубаво нещо, но актът на добрина е всичко.

Днешният свят е огледало на самите нас. Ако не ни харесва това, което виждаме в огледалото, трябва да го променим. Промяната тръгва с един малък жест, а после като вълна след себе си може да повлече много щастливи събития. Огледалото има две страни. Ами ако го гледаме от опаката? Ако го обърнем и погледнем от правилната страна, всичко може да изглежда по по-различен начин, с друг смисъл.

Пътите, в които група хора са ме карали да се чувствам не на място, маловажна, отритната и ранена, са ме научили аз самата да не причинявам това на друго същество. Не е демонстрация на сила да покажеш надмощие над някой с доминиране, а с любов. Особено в днешния луд свят доброто отношение е подвиг, на който малко са способни, защото силата се разбира по онзи груб и първичен начин. В майчината милувка например няма сила, а нежност и точно в нежността е силата й. От такава сила имаме нужда повече от всякога.

И ако отношението към хората около нас е като към нашите деца, родители, любим човек, тогава ще заживеем като братя и сестри, какъвто винаги е бил Божественият замисъл. Тогава ще скъсаме с непростителността, постоянното съревнование с другите и с усещането, че има хора, които са под нас.

   Щом сме дошли по един и същи начин на тази Земя, значи имаме изконното право да бъдем равни. Може да се опитват да ни противопоставят по много признаци, но не бива да забравяме кои сме и че всеки има голяма стойност сам по себе си. Равенството не бива да е утопия, а обкръжаваща ни, дори нестандартна за този свят реа