Георги Господинов : Този текст няма да е празничен, макар да е свързан с празника и с думите

Този текст няма да е празничен, макар да е свързан с празника и с думите.

Думите и вирусите всъщност са много по-близки, отколкото ни се струва. Изговориш няколко думи, изкрещиш ги, обидиш някого, и те влизат (през ухото) в тялото му. И остават там дълго, и си вършат подмолно своята работа, тук прескочи сърцето, там нещо друго, изяждат съня, после душата. След всяка серия заразени думи започваш да гледаш по друг начин. Хората вече не са безобидни, дори приятелите, спазваш дистанция, заобикаляш. И в това думите са дори по-опасни от вируса. Казваме „оплюха го” или „този ме оплю”. Така се пренася заразата и се раждат пандемиите, тези и другите.

Вирусът е само ускорител на процеси, които вече бяха тръгнали да разпадат общото ни тукашно живеене. Че ние така си се мразим поне от десетина години. И от по-рано, разбира се, но може би не с този интензитет. Нямаше още социални мрежи. С тях дремещото в обществото лицемерие сякаш изведнъж излезе на повърхността. И изведнъж всеки стана медия. Каза си, че това с думите е бошлаф работа. Пускаш каквото ти дойде по Фейсбук и да заминава. Някои се видяха за първи път със своите петнайсет минути слава. И не успяха да я понесат. Други видяха в медията начин да си разчистят сметките с този и онзи. Трети само стояха отстрани на седянката и наливаха крадешком масло в огъня. Защото във виртуалното е по-лесно, отколкото в реалното. Не гледаш човек в очите.

Някъде с избора на Тръмп през 2016 г. и цялата популистка вълна нещата бяха вече готови. И тук не става дума само за политици. Не, вирусът на популизма беше вече в нас. Хората изведнъж харесаха този стил на говорене – на едро, без нюанс, без колебание, джаста-праста. Директно с топора по главата, ако ползваме Яворов, няма време да се убиваме със златни игли. Ще го кажа така – рязко обезсмислихме думите. Възможността за разговор, спокоен, дълбок, изслушващ другия, към момента изглежда невъзможен. Има само временни ситуационни огнища на омраза. Отидохме твърде далеч в разпада до черта, от която не е ясно има ли връщане.

В началото на тази пролет, когато пандемията ни връхлетя, изглеждаше, че най-сетне има начало на общност, на солидарност. През тези три месеца това се изгуби. А ще ни трябва. Защото минаваме заедно през нещо тежко и е много важно как ще излезем от него. Защото утре или още днес ще трябва да живеем заедно, да се срещаме по улиците и кафенетата, да се разминаваме по кина и театри. След всички публични екзекуции, които си устроихме. Защото утре или още днес моите и вашите деца ще ни питат, абе, вие не бяхте ли приятели? Не си ли говорите вече? Какво се случи за това време? Ако изгубим смисъл да живеем заедно, изчезването на вируса няма голямо значение.

Ще си позволя да завърша с няколко думи отпреди седем години.

„Човекът с вкус по-трудно се поддава на евтина пропаганда и развива съпротива срещу бездарието. А това вече е политически акт.“ Беше хубав 24 май пред Народната библиотека, всичко, което щеше да се случи същата 2013 година още предстоеше, но витаеше във въздуха.

Нямаме друго срещу пропагандата и фалшивите новини, срещу обидните за човешкия ум конспиративни теории и произвеждането на врагове, срещу вируса на всичко това освен собствения си вкус, думи и човешкия опит, трупан с векове. Иначе напразно е имало Омир и Сенека, Свети Августин, Св. св. Кирил и Методий, Шекспир и Сервантес, Вазов и Яворов… Дължим си, ако не друго, известно достойнство пред лицето на това, което идва.

И последно, всички ние, които се караме и обичаме на този език, ползваме същите тези трийсетина букви, на които са писали родителите ни и техните родители. На този език, да не забравяме, пишат и децата ни. Хайде да не се срамим пред езика и пред децата си. Пред буквите и пред тези, дето ги пренесоха.

Честит празник!

Източник : / https://www.ploshtadslaveikov.com