Димитър НасковНазаем от „Ганя От Невша“
„Между бабките продаващи лук, коприва, лапад и съмнителни пластмасови фантени шишета с ракия, малка сгъваема масичка беше разпънало момче на възраст около 12-13 години. На импровизираното си тезгяхче беше наредило единични части от порцеланови сервизи, някои само чинийки без чаши или чаши без чинийки, дребни суврнирчета и това комплектче на снимката, което както се оказа е визитник с настолно часовниче.
Спрях се и попитах момчето защо продава тези неща. Отвърна ми, че са им ненужни вкъщи. Донякъде му повярвах. Наистина, едва ли тези дреболии са им нужни, но…момчето беше с поизносено долнище на анцуг, същата на вид фанелка, а и цялостно не ми изглеждаше като просто да си убива времето или пък да си докара допълнителни джобни. Както и да е.
Попитах го:
– Ей това, ти сигурен ли си, че струва само два лева?
– Да – каза ми – а и часовника не работи, но като декорация може да се използва.
– Добре, ама все пак, не са ли малко два лева?
И знаете ли какво ми отговори. Отвърна ми следното:
– Както казва дядо ми – ако едно нещо не ти трябва, продай го евтино и нека си намери новият собственик. Два лева са напълно достатъчни. Няма смисъл да съм алчен.
Оцених кутията с часовника на съвсем друга сума. И я купих. Още като я взех в ръка, от практична гледна точка тя ми стана абсолютно ненужна, но от смислова – свръх необходима. За да ми напомня постоянно, че когато срещнеш момче на 12-13 години, което цитира дядо си и е достигнало до мъдрост, каквато някои хора и на сто години не притежават, значи светът не е напълно изгубил себе си…“
Иван Иванов
