Николина Барбутева е тазгодишният победител в категория есе в Националния конкурс „Витошко лале“

Пещера- София. Пещерската авторка Николина Барбутева завоюва първото място в категория есе над 19 г. в Националния конкурс „Витошко лале“, организиран от НЧ „Братя Миладинови  – 1917“ Княжево, София.

В периода 1984 -2014 г., конкурсът утвърждава своето име като престижен литературен форум. Възобновяването му след десетгодишно прекъсване, съвпадна със 107 г. от основаването на читалището и 60 г. откакто носи името на Братя Миладинови.

Барбутева писа върху цитата на Доли Партън „Ако искаш да видиш дъгата, трябва да търпиш дъжда“. „Това са силни думи, изречени от силен човек, който се е изправял пред безброй трудности в живота си и може да бъде пример за мнозина. Реших да използвам този цитат, върху който да стъпи моето есе, защото имах възможност наскоро да се запозная с биографията на Доли Партън и нейната история ме накара да се почувствам докосната по специален начин, на много дълбоко емоционално ниво.“

С разрешение на авторката публикуваме нейната творба-победител в престижния конкурс.

 

        „Ако искаш да видиш дъгата, трябва да търпиш дъжда.“ — Доли Партън

Съдбата често ни изправя пред предизвикателства, някои от които по-големи и от нас самите. Понякога се чудим защо ни се случват и се стремим в тъмното да прозрем истината. Учудващо или не, често не стигаме до желания отговор. Сигурно не е нужно да го знаем. По-важно е да се справим със ситуацията и да излезем като победители.

Много от нас искат да се насладят на дъгата, но без дъжда. Може би, защото през твърде много бури са минали и вече линеят за тази тъй желана дъга или търсят пъстротата в живота, защото знаят, че така ще бъдат по-щастливи. Но трудностите са не по-малко ценни от красивите моменти. Иска се мъдрост за това прозрение, но тя се трупа с нелек опит. Дъгата никога не изгрява, ако преди това не е имало дъжд. Дори и тя да е една илюзия, никой не оспорва ценността й. Никой не спира да й се наслаждава щом я зърне, защото е рядко явление и в нея се крие някаква тайнствена сила без да можем да си я обясним. Може да ни накара да мечтаем за съвършенството отвъд нас, отвъд този свят, отвъд скромните ни представи. И най-важното – тя е надежда и обещание от Бога, че никога повече няма да ни изпрати втори световен потоп.

Защо харесваме дъгата? Тя просто е красива, пъстра и за кратко пред очите ни. Има в нея някава мимолетност и точно заради нея сме в такова въодушевление щом я зърнем. Знаем, че тя скоро ще изчезне и искаме да я запечатаме в съзнанието си по-дълго до следващата. Когато гледаме дъгата, не мислим за бурята преди нея, колкото и страшна да е била. Като родилка забравила болките, след като прегърне за първи път рожбата си. Така действа човешкото съзнание. Отмине ли веднъж бурята, можем да си спомним за нея, но сме забравили яростния й звук. Остава да съзерцаваме дъгата, докато още е пред погледа ни. Най-красивите неща са най-мимолетни и трябва бързо да им се радваме. Изчезват след миг, след секунда, след едно примигване. Красотата е кратка, за да можем достойно да я величаем, отреждайки й заслужен пиедестал.

Всичката тази алегория е препратка и към реалния живот, изпълнен с битки и победи. И всяка част от него трябва да бъде обичана. Пред каквото и той да ни изправи, не трябва да обръщаме гръб на трудностите. Трябва смело да ги погледнем в очите, да ги прегърнем дори и да не забравяме, че когато отминат, ние ще останем на бойното поле, но като величави победители, а не позорно загубили. Ние ще бъдем като онази дъга, която ни предлага изкушаващо природата, само че нашите победи ще бъдат неразрушими, незаличими и ще стоим окичени с тях, дори до нивото на небесата. Трябва да се учим да празнуваме успехите си, когато са изстрадани, когато са коствали неимоверни усилия и да сме готови да работим още по-усърдно за мечтите си. Но и да не забравяме да отправяме поглед към новите предизвикателства, които идват. Те са нови уроци на любов, мърдост и опит.

Доли Партън стига до един простичък, но непоклатим извод –  Ако искаш да видиш дъгата, трябва да търпиш дъжда. Нейният живот е образец за трудност, бедност, лишения и болка. Но всички виждаме как накрая тя блести като звезда, като диамант и е собствената дъга в живота си след бурите на всички несгоди. Понякога трябва да гледаме към живота на великите, за да си припомним, че те не са по-различни от нас. Просто са превъзмогнали болката и не са се отказали от мечтите си. Бурите са ги направили хората, на които искаме да подражаваме и на които се възхищаваме.