Димитър НасковИмен ден празнуват Ефросиния и Сергей
Преп. Евфросиния Александрийски. Преп. Сергий Радонежки, чудотворец
Този велик чудотворец (със светско име Вартоломей), живял през XIV век и оказал огромно влияние върху монашеството в цяла Русия.
Родил се в знатно и благочестиво семейство. Думите от Писанието: „Още от утроба на Тебе съм оставен; от утроба майчина ми Ти си мой Бог“ (Пс. 21:11) били напълно оправдани още от раждането на свети Сергий, защото от първите дни на живота си той учудвал всички с постническите си навици: в сряда и петък, когато са дните на пост, той отказвал да приема мляко от майка си, отказвал и тогава, когато в постни дни майка му е яла месо. Забелязвайки това майката напълно престанала да яде месна храна.
Седемгодишен, свети Сергий тръгнал на училище и изпитвал от цялото си сърце жажда за учение, но то не му се отдавало: учителите го наказвали, приятелите му се подигравали и това предизвиквало у момчето голяма скръб. Дни и нощи то се молело на Бога да просветли разума му, така че да може да учи.
Веднъж, търсейки в полето загубен кон, Сергий срещнал един възрастен монах и излял мъката си пред него. Старецът го изслушал съчувстващо и виждайки чистото сърце на момчето се помолил на Бога за него, и след това му казал: „Дете мое, отсега Бог ти дава да напредваш в учението и да надминеш своите братя и връстници.“ След това му дал парченце просфора и добавил: „Вземи и изяж това. То ти се дава по благодат Божия и за да придобиеш разум да разбираш Светото Писание.“ От този момент свети Сергий започнал да показва огромни резултати в учението. И до днес мнозина прибягват към неговото молитвено застъпничество, когато търсят успех в учението или искат да придобият духовна мъдрост.
След това чудо у Сергий напълно укрепнало желанието да посвети живота си изцяло на Бога. Той израснал като скромен и мълчалив млад човек. С всички бил кротък и ласкав, никога и на никого не се гневял и във всичко се покорявал на родителите си. Обикновено ядял само хляб и вода, но в сряда и петък изобщо не приемал храна.
Когато родителите му починали той се заселил в една гъста гора близо до град Радонеж и там заживял отшелнически живот. В тази гора Сергий и единия от братята му построили малка дървена църквичка в чест на Пресветата Троица. Така се родила прочутата Троице-Сергиева лавра, която е един от най-забележителните и значими манастирски общности в Православна Русия.
По-късно братът на Сергий се оттеглил в друга обител, а той приел монашество и останал да се подвизава сам в гората. Tрудно можем да си представим през какви изкушения и през какви дяволски нападения е преминал младият монах. Но дивното му търпение, любовта му към Бога и искрените молитви победили всички трудности. Около килията на св. Сергий минавали цели глутници вълци, идвали и мечки. Но, усещайки благодатта на Светия Дух, която обитавала у преподобния, зверовете не му правели нищо. Дори веднъж Сергий дал на една мечка парченце хляб и оттогава мечката идвала при него, за да му служи. Векове по-късно същото се случило и с друг велик руски подвижник – свети Серафим Саровски.
Колкото и да се стараел св. Сергий да скрива своите подвизи от света, славата му непрекъснато растяла и привличала към него монаси, които имали нужда от духовно ръководство. Всички те молели св. Сергий да стане техен игумен. Той дълго не се съгласявал, но накрая виждайки в техните настоятелни молби Божия промисъл склонил с думите: „Предпочитам да се покорявам, а не да началствам, но се страхувам от съда Господен и затова се предавам на Божията воля.“
Отначало новата обител била изключително бедна, но това не пречело на усърдието на монасите. Сам св. Сергий им давал пример във всеки подвиг, като ги учел на смирение, търпение, въздържание и милосърдие.
Авторитетът на преподобния бил огромен не само сред духовенството, но се разпространил и в светския свят. Нерядко се налагало той да бъде примирител при различни междуособици на руските князе.
Заради благочестивия си живот св. Сергий Радонежски бил удостоен от Бога с дара на чудотворството. И чудесата, които извършвал били наистина неизброими. Той не само лекувал болните, утешавал скърбящите, но дори възкресявал мъртви. Братята го виждали да съслужва Божествена литургия с ангел Господен.
Веднъж му се явила Пресвета Богородица с апостолите Петър и Йоан. От невероятното сияние, което те излъчвали преподобният паднал на земята, но Пресветата Божия Майка го докоснала с ръка и му обещала винаги да покровителства неговата обител.
Когато усетил наближаващата смърт, великият Божи угодник събрал около себе си монасите и подобно на завещание им оставил последния си съвет: „Внимавайте над себе си братя. Преди всичко имайте страх Божи, душевна чистота и нелицемерна любов.“
Заради невероятните му земни подвизи преподобни Сергий Радонежски е наричан игумен на цялата руска земя. А чудесата, които преподобният извършва, никога не са преставали. Хора от цял свят търсят неговото молитвено застъпничество и получават неговата благодатна помощ според вярата си. Хиляди и хиляди се стичат при мощите му в Троице-Сергиевата Лавра, всеки със своята мъка, печал, болест или благодарност за чудотворната подкрепа и за бащинската любов и загриженост.
Но, за да укрепва вярата ни в Бога, Който е дивен в Своите светии, си струва да приведем и един пример за чудесата на свети Сергий. Той е разказан от един руски офицер на име Евгений. Веднъж той и негови колеги отишли, както те се изразили, на разходка в Троице-Сергиевата лавра. Те започнали да разпитват един от отците за историята на лаврата, за смисъла на монашеския живот и най-вече, разбира се, за преподобни Сергий. Отецът отговарял подробно на всичките им въпроси, но най-вече разказвал за св. Сергий, за детството му, за основаването на манастира, за многобройните чудеса на светеца по време на неговия живот и след кончината му. Отецът особено се стараел да привлече вниманието на гостите с множество поразителни случаи на изцеления при мощите на преподобния и след молитва към него. Той привеждал неочаквани и трогателни примери.
Но колко са слепи очите ни и колко са безчувствени сърцата ни! Ние често гледаме и не виждаме, слушаме и не чуваме, не можем и не искаме да повярваме. Така и те – внимателно и с интерес слушали, задавали въпроси, но не могли да разберат каква връзка разказаното има с живота днес. …
На излизане от храма, атеистът Евгений се обърнал към мощите и казал към св. Сергий, щом толкова много хора са се изцелили тук и ако наистина съществува, да направи така, че той пък да се разболее за две години. Слeд това Евгений излязъл от храма, прибрал се и забравил за случилото се.
Не след дълго сякаш настинал. Бил спокоен и силен човек и бил сигурен, че ще изкара болестта на крак. Само че болестта се влошила и той скоро припаднал. Свестил се на болничното легло почни напълно неподвижен. Жена му била притеснена, но Евгений не се отчайвал, той имал сили да се бори с болестта, макар че единственото, което бил в състояние да прави било да чете полулегнал. При него идвали всякакви лекари-специалисти и знахари, учели го на специални дихателни упражнения, но нищо не помагало.
Една пролетна сутрин Евгений се събудил от слънцето, което приятно галело лицето му през прозореца. Обзел го прилив на сили и той опитал да направи упражненията си. Тялото му обаче било толкова сковано, че вече и това не можел да направи. Тогава неочаквано го връхлетяла смазваща скръб. Той заплакал, заридал: „Господи, не мога повече.“ А жена му го прегърнала и казала, че смята да отиде на църква. Евгений останал равнодушен. Така ролите им се разменили. Евгений се отчаял напълно, а жена му се изпълнила с вяра и постепенно се променила. Опитвала се да му вдъхне надежда, а той само държал ръката й и си мислел: „Свършено е!“.
Една събота жена му отново отишла в храма. Евгений равнодушно се пресегнал към една от книгите, които жена му оставила. На нея пишело: „Житие на преподобни Сергий, Радонежски Чудотворец“. Изведнъж Евгений си спомнил всичко. В този момент някой го извикал по име. Евгений помислил, че е някой познат. Тогава отново чул: „Ставай, Евгений, ти си здрав.“ До леглото му стоял непознат стар човек с бяла брада и дълга тъмна дреха, който го подканял да стане. Непознатият го гледал право в очите и от това съществото на Евгений се изпълвало с нова сила. „Евгений, днес се навършват две години – казал старецът – Помниш ли? Вече си здрав.“ След това безшумно излязъл. Евгений опитал да го последва, но старецът сякаш бил изчезнал, а вратата била заключена отвън.
Когато жена му дошла, сварила Евгений да плаче като дете, паднал на колене над книгата. Той бил напълно здрав. Без думи двамата се прегърнали, а от книгата ги гледал образът на свети Сергий, стар човек с бяла брада и тъмна дреха. Евгений и жена му имали сили само с трепет и радост да шепнат: „Преподобни отче наш Сергие, моли Бога за нас!“
Ето така свети Сергий излекувал един човек от гибелния му атеизъм.
Нека, прочее, и ние заедно с тях с вяра да възкликнем: Преподобни отче наш Сергие, моли Бога за нас! Владимир Дойчев
- В град Александрия някога живял мъж на име Пафнутий. Той бил богат и славен, ползвал се с почест, боял се от Бога, пазел Господните заповеди и водел богоугоден живот. Съпругата му също била добра, благочестива и богобоязнена жена. Само едно им тежало: нямали деца. Много скърбели за това, тъй като нямало на кого да оставят своето имение, за да може и след смъртта им да го управлява добре. Скърбейки за своето безчадие, те непрестанно молели Господ да им дари рожба, давали щедра милостиня на бедните, раздавали много на църкви и манастири, освен това пребивавали в пост и молитви, обхождали Божиите храмове и молили Бога за изпълнение на желанието им.
Веднъж Пафнутий отишъл в един манастир, чийто игумен се отличавал със своя свят живот. И в този манастир той също пожертвал голям дар. Беседвайки с игумена, Пафнутий получил от него утешение. Като разбрал, че този монах е угоден на Бога, той разказал на игумена за своята печал, а именно за това, че няма деца. Със земни поклони умолявал игумена да се помоли на Бога, заедно със своите братя, за да му дари Господ рожба. Преблагият Бог, Който милостиво приема молитвите на всички, които усърдно Го молят и призовават, приел молитвите на игумена и благословил Пафнутий. След това се развързало безплодието на жена му и Бог им дарил много красива дъщеря. Родителите, изпълнени с най-голяма радост, възнасяли благодарение на Бога от все сърце.
При кръщението дали на детето името Евфросиния. (Преподобна Евфросиния се подвизавала в средата на V век. Бел.ред.)
Оттогава Пафнутий започнал често да посещава този манастир, раздавал милостиня на всички монаси и изпитвал към игумена голяма любов за полезната му беседа, а също и за това, че, по молитвите му, той получил желаното от Бога. Дванадесет години след раждането на Евфросиния майка й се преставила във вечния живот. А Пафнутий, както и преди, продължавал да поучава дъщеря си в Божественото Писание. Навикнало с това, момичето се предало на усърдно четене на свещените книги. Междувременно слухът за нейното благоразумие и красота се разпространил по цяла Александрия. Затова мнозина от благородните и знатни граждани желаели да я имат за съпруга на синовете си и един през друг бързали да съобщят за желанието си на баща й. А Пафнутий казвал:
– Да бъде така, както е угодно на Господа!
Сред искащите ръката на Евфросиния бил един мъж, който се отличавал пред всички със своите благородство, сан, богатство и слава. Той измолил Пафнутий да даде дъщеря си за неговия син, на което Пафнутий се съгласил. Уговорили се и определили времето на бракосъчетанието.
Още преди брака Пафнутий отишъл с дъщеря си в манастира, където живеел споменатият игумен, когото почитал като баща, и му казал:
– Доведох при теб, свети отче, моята дъщеря, същата, която Бог ми дари по твоите молитви. Моля те, помоли се за нея, тъй като искам да я омъжа.
Игуменът благословил Евфросиния и след това започнал да беседва с Пафнутий за спасението на душата, а дъщеря му поучавал на целомъдрие, смирение, страх Божий и любов към Твореца, а също я увещавал да върши милостиня. Всички тези думи се запечатвали дълбоко в сърцето на мъдрата и благоразумна девица, която тогава била на 18 години. Три дни преживял Пафнутий с дъщеря си в манастирската гостна. През това време Евфросиния ежедневно внимавала в църковното четене и пеене, удивлявала се, като гледала подвизите на монасите, и си казвала:
– Блажени са тези хора, защото и тук, на земята, живеят като ангели, и в бъдещия живот ще обитават заедно с ангелите.
И силно възревнувала за това, да подражава на техния свят живот. След изтичането на трите дни Пафнутий казал на игумена:
– Искаме да тръгваме за града; отпусни ни с мир, честни отче.
А Евфросиния, като паднала в нозете на игумена, казала:
– Моля те, отче, помоли се за мен Господ да спаси душата ми.
Игуменът я благословил и така се молил на Господ за нея:
– Боже, Който знаеш съдбата на всеки човек още преди раждането му, удостой тази Твоя рабиня с еднаква награда и въздаяние заедно с всички от века благоугодили Ти.
След това, като се поклонили на игумена, Пафнутий и дъщеря му тръгнали за града. Този праведен мъж така дълбоко почитал монашеския чин, че когато срещал някъде по път или в града монах, той го канел при себе си вкъщи, гостоприемно го гощавал и го умолявал да се моли на Бога за него и за дъщеря му.
Скоро в обителта настъпил денят за помен на нейния основател и игуменът изпратил един от братята да покани за този ден благодетеля на обителта Пафнутий. Случило се така, че изпратеният монах не намерил Пафнутий у дома. Евфросиния, като разбрала за пристигането при тях вкъщи на монах, го поканила при себе си и започнала да разпитва за това, колко са братята в обителта. Той й отговорил:
– Триста и петдесет човека.
Тогава тя го попитала:
– Ако някой дойде във вашата обител и поиска да живее с вас, ще го приеме ли вашият игумен?
На това монахът отговорил:
– Разбира се, с радост ще го приеме, помнейки Господните думи: „който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън“ (Иоан 6:37).
Девицата му задала още въпроса:
– Всички заедно ли пеете и еднакво ли постите?
– Да, пеем всички заедно – отговорил монахът, – а всеки от нас пости толкова, колкото иска и може.
Като разпитала черноризеца за всичко от манастирския живот, девицата му казала:
– Бих искала и аз да започна такъв живот, но се боя, че не ще се подчиня на баща си, тъй като той желае да ме омъжи, увличайки се по богатството на този суетен свят.
Черноризецът й казал:
– Не желай временен и недълговременен съюз със смъртен, но се посвети на Христа: вместо всички недълготрайни и суетни блага Той ще ти дари Царството Небесно и пребиваване с ангелите. Излез тайно от дома си и иди в манастир; остави светските дрехи и облечи монашески одежди, за да не могат да те познаят.
Света Евфросиния се зарадвала, като чула тези думи на монаха, и го попитала:
– А кой ще ме постриже?
Той й отговорил:
– Баща ти ще отиде в нашата обител и ще остане там три или четири дни, а ти в това време повикай при себе си някой монах: той с радост ще изпълни твоето желание и ще те постриже.
В това време, докато разговаряли, дошъл Пафнутий и като видял черноризеца, попитал го:
– Какво те накара да дойдеш при нас, отче?
Монахът отвърнал:
– Иде празникът на основателя на нашия манастир и игуменът те кани да дойдеш и да вземеш участие в нашия празник; за това ще получиш благословение от Бога.
Пафнутий с радост се съгласил да отиде в обителта заедно с монаха и взел със себе си много дарове за манастирската църква и за обителта. В негово отсъствие дъщеря му, света Евфросиния, извикала при себе си един от верните си слуги и му казала:
– Иди в манастира на преподобния Теодосий, влез в църквата и покани при мен първия монах, когото срещнеш.
Слугата, по особен Божий промисъл, срещнал един монах, който носел ръкоделието си за продан; помолил монаха да отиде заедно с него и той се съгласил. Евфросиния, като видяла почтения монах, му се поклонила, молейки го да се помоли за нея. Монахът се помолил, благословил я и те седнали. И светата девица заговорила така:
– Господине, баща ми е християнин и верен Божий слуга, майка ми не е вече сред живите. Баща ми, който има голямо богатство, иска да ме омъжи, за да не пропаднат всичките му съкровища, а аз не бих искала да се осквернявам със светската суета, но не смея да не послушам баща си и затова не зная какво да правя. Цялата изминала нощ прекарах без сън, като молех Бога да ми прати милостта Си. А при настъпването на утрото ми се прииска да повикам при себе си един от отците подвижници, за да чуя от него слово на поучение и указание как трябва да постъпя. Моля те, отче, научи ме на Господния път, защото зная, че ти си ми изпратен от Бога.
Тогава старецът започнал да я поучава така:
– Господ казва в светото Евангелие: „ако някой… не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик“ (Лук. 14:26). Не знам какво повече от това да ти кажа. Ако можеш да понесеш борбата с плътта, то остави всичко и бягай от този свят, както Израил от делата на фараона. А наследници на богатството на баща ти има твърде много: църкви, манастири, болници, домове за странници, сираци, вдовици, странници, затворени в тъмници и взети в плен. Твоят баща може да раздаде имението на когото поиска, а ти самата се погрижи за душата си.
На това девицата му отвърнала:
– Надявам се на Бога и на твоите молитви, отче, защото мисля с Божията помощ да се посветя на Бога.
– Не се бави с това намерение, дъще моя – отговорил й старецът, – защото, който отлага извършването на богоугоден подвиг, той, обикновено, после се разкайва за такова забавяне; сега е времето за покаяние.
Света Евфросиния казала на стареца:
– Затова и те поканих, отче, да дойдеш при мен; исках да изпълниш желанието на сърцето ми и като се помолиш за мен, да ме благословиш и пострижеш.
Тогава старецът станал, помолил се и постригал, по Божие благоволение, Евфросиния в монашество, възлагайки на нея схима. При това й казал:
– Бог, Който дарява спасение на всички Свои светии, да те пази от всяко зло.
След това той се отправил към своята обител, радвайки се и славейки Бога. А света Евфросиния започнала да размишлява в сърцето си:
– Ако отида в девически манастир, баща ми ще ме открие, ще ме принуди да напусна обителта и да встъпя в брак; затова по-добре за мен е да отида в мъжки манастир, където никой няма да ме познае.
Решавайки се да изпълни своето намерение, късно вечерта тя се облякла в мъжки дрехи и тайно от всички излязла от къщи, взимайки със себе си само петдесет златни монети, и се скрила за този нощ в някакво място. Сутринта баща й дошъл в града и, по особено Божие устроение, веднага отишъл в църквата. А Евфросиния се оттеглила в същия манастир, където познавали баща й. Като стигнала портите на обителта, тя почукала и казала на вратаря:
– Съобщи на игумена, че е дошъл евнух* от царския дворец и чака при вратата, желаейки да поговори с него.
* Евнуси се наричали лицата, които служели при царските дворове в качеството на пазители на съкровищата на царската хазна и особено (както това било в двореца) в качеството на стражи при спалните на цариците и царските дъщери. В по-голямата си част евнусите били скопци. При византийския двор длъжността на евнусите била много почетна. Бел.ред.
Когато игуменът излязъл, света Евфросиния паднала на земята и му се поклонила. Той я повдигнал и се помолил по обичая, след което двамата седнали. След това я запитал:
– Защо, чедо, дойде при нас?
Света Евфросиния му отвърнала:
– Отче, аз служих като евнух в царския дворец и много обикнах монашеското житие, но не намерих в града това, което търсеше душата ми. Като узнах за подвижническия живот на монасите от твоя манастир, дойдох в тази свята обител, желаейки да се подвизавам с вас.
На това игуменът отговорил:
– Добре си направил, чедо, че си дошъл при нас. Ако ти се иска да поживееш в нашата обител, то остани тук.
След това я попитал как се казва. Евфросиния отговорила, че името й е Измарагд.
– Чедо Измарагд – казал й настоятелят, – ти си млад и затова не можеш да живееш сам в килия; трябва да имаш духовен наставник, за да те ръководи в монашеския живот, да те научи на манастирския устав и на всички обичаи.
На това девойката отговорила:
– Устрой ме, отче, така, както на тебе е угодно.
В същото време тя извадила петдесетте златни монети, дала ги на игумена и казала:
– Вземи това, отче! Впоследствие и всичкото друго мое имущество, останало в града, ще пожертвам за манастира.
Игуменът повикал един от монасите, на име Агапит, мъж със свят живот, и му поверил Измарагд със следните думи:
– Нека този юноша отсега нататък бъде твой духовен син и ученик; наставлявай го в добродетелите, за да надмине и учителя.
След усърдна молитва с коленопреклонение старецът Агапит взел Измарагд при себе си в килията и го наставлявал в монашеския живот. Новият монах имал много красиво лице; когато идвал в църквата за богослужение, дяволът смущавал много от братята с нечисти помисли, уязвявайки техните сърца с красотата на новия монах; затова братята се оплакали на игумена, като казали:
– Защо прие в обителта такъв красив брат за съблазън на най-немощните монаси?
Като чул това, игуменът извикал при себе си Измарагд и му казал:
– Гледайки красотата ти, най-немощните сред братята се съблазняват; затова по-добре за теб е сам да пребиваваш в килия, подвизавайки се в безмълвие и молитва, и да не идваш на църква. Духовният ти наставник ще носи и храната в килията ти, за да не ти е необходимо да излизаш от нея.
Евфросиния отговорила:
– Както повеляваш, отче, така и ще направя.
Игуменът наредил на Агапит да приготви уединена килия за Измарагд; Агапит изпълнил волята на настоятеля и въвел в килията Измарагд, който и започнал да прекарва там времето в молитва, пост и бдение, ден и нощ служейки на Бога в чистотата на своето сърце. Блаженият Агапит се удивлявал на подвизите и трудовете му и разказвал за тях на всички братя за тяхно назидание; а братята се поучавали от тези подвизи и прославяли Бога, даряващ такава сила на младия подвижник.
Между това Пафнутий, бащата на Евфросиния, след завръщането му у дома, бързо влязъл в стаята на своята дъщеря и като не я намерил там, започнал много да тъгува и скърби; с гняв питал своите слуги и слугини какво е станало с Евфросиния, къде е отишла. Слугите му отговаряли:
– Вчера вечерта я виждахме, но днес не се е показвала, и мислехме дали не я е поканил бащата на нейния годеник.
Пафнутий изпратил слуги в дома на годеника на дъщеря си, но и там не я намерили. И годеникът, и баща му, чувайки за изчезването на Евфросиния, много се опечалили и като дошли при Пафнутий, го намерили в дълбока скръб, да лежи на земята и да ридае.
– Да не я е прелъстил някой, да не е избягал с нея? – казали му те.
Веднага разпратили по цяла Александрия конници да търсят Евфросиния; търсили я по домовете на съседите, по пътищата, по брега на морето, и на корабите; обходили много женски манастири, поля, пустини, планини и пещери – навсякъде търсили дъщерята на опечаления баща. Като не я открили никъде, изпратените се върнали със скръб. И всички плакали за нея като за умряла. Годеникът ридаел за невестата си, свекърът скърбял за снаха си, а бащата проливал горчиви сълзи за дъщеря си, както някога Иаков за Иосиф, и говорел такива скръбни думи:
– Горко ми, сладко мое чедо! Горко на мен, светлина на очите ми! Горко на мен, утеха за душата ми! Кой открадна съкровището ми? Кой похити имението ми? Кой разстрои богатството ми? Кой изсуши клонката ми? Кой угаси светилника ми? Кой отне от мен надеждата ми? Кой обезчести дъщеря ми? Какъв вълк разкъса агницата ми? Какво място скри от мен светлото й лице? Тя щеше да послужи за възстановяване на рода ми, щеше да бъде жезъл на старостта ми, утешение в скърбите ми. Нека земята не скрие в себе си тялото ми, докато не узная какво се е случило с дъщеря ми Евфросиния!
Всички събрали се у Пафнутий приятели и съседи също оплаквали и ридаели заедно с него за неочакваната гибел на дъщеря му. Като не намерил никъде облекчение в своята мъка, Пафнутий дошъл в манастира, където дъщеря му се подвизавала в затворничество и падайки в нозете на игумена, казал:
– Отче, не преставай да молиш Бога за това да чуе молитвите ми, защото не знам какво е станало с моята дъщеря – отвлякъл ли я е някой, или пък е загинала по някакъв друг начин.
Като чул тези думи, честният старец много се смутил и като събрал при себе си всички братя, казал:
– Братя, покажете любов, помолете се на Господа, за да благоволи да ни открие за съдбата на дъщерята на нашия приятел и благодетел Пафнутий.
В продължение на цяла седмица монасите постили и се молили, но не последвало никакво откровение, както това ставало при други техни молби; защото ден и нощ Евфросиния се молила на Бога да не открива никому за нея в този земен живот и нейните молитви били по-силни от молитвите на всички братя.
Като не получавал никакво откровение за Евфросиния, игуменът започнал да успокоява Пафнутий с такива думи:
– Чедо, „не презирай наказанието от Господа… Господ наказва, когото обича“ (Евр. 12:5-6). Ако без волята Господня нито една птица не пада на земята, толкова повече нищо не е могло да стане и с твоята дъщеря. Аз мисля, че тя е избрала добрата част; и затова към нас нямаше откровение от Бога за нея. Ако тя бе паднала в грях (да не бъде това!), то Бог не би презрял толкова големия молитвен труд на всички братя от нашата обител и би ни открил за нея; но аз имам надежда, че още в този земен живот Господ ще ти открие за нея.
Пафнутий малко се утешил от такива думи и се върнал в своя дом, благодарейки на Бога. Всеки ден той прилежно се молил на Господа и подавал щедра милостиня на бедните. След изтичането на няколко дни пак посетил манастира и изпросил молитвите на братята. Веднъж, срещайки се с игумена, му се поклонил и казал:
– Помоли се за мен, отче, защото моята скръб за дъщеря ми все не минава; душата ми никак не се утеши, раната на сърцето ми се увеличава и с всеки ден скръбта ми се усилва.
Игуменът, като виждал огромната му печал, по всякакъв начин го утешавал; в една от беседите си с него си спомнил за Измарагд и казал:
– Има при нас монах, който води много строг живот; дойде при нас от двореца на император Теодосий* и всички ние се удивяваме на светия му живот. Не искаш ли да поговориш с него? Може би от този разговор ще получиш някаква радост, защото той е изпълнен със Светия Дух.
* Тук се разбира Теодосий II (408-450) Бел.ред.
– Да, искам – отговорил Пафнутий.
Тогава игуменът, като не знаел, че Измарагд е дъщерята на Пафнутий, повикал Агапит и му казал:
– Отведи Пафнутий при Измарагд, за да побеседва с него.
Агапит и Пафнутий влезли в килията на Измарагд; когато света Евфросиния видяла баща си, познала го и се обляла в сълзи; а Пафнутий помислил, че плаче от молитвено умиление, на не могъл да я познае, тъй като от силното въздържание и всенощни молитви цветът на лицето й повяхнал, а и сама Евфросиня нарочно се покрила с було, за да не могат да я познаят. Като се помолили, двамата седнали и Измарагд започнал своята беседа с Пафнутий, говорил му за Царството Небесно, за вечната слава, която човек може да достигне чрез смирение, чистота, святост, милостиня и любов; говорил му и за оставянето на света и за това, че не трябва да се обичат децата повече от Бога, Твореца на всичко; посочвал словата на Апостола, че „скръбта поражда търпение, търпението – опитност“ (Рим. 5:3-4). Виждайки голямата скръб на своя баща, Измарагд му състрадавал и го утешавал:
– Повярвай ми: Бог няма да те остави. Защото, ако дъщеря ти се намираше на пагубен път, то Господ би ти открил за нея, по молитвите на светите отци, които толкова усърдно се молеха за това; не, аз съм твърдо уверен, че дъщеря ти е послушала благия Учител, Който казва в Евангелието: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик“ (Мат. 10:37; Лук. 14:33). Бог може и още в този живот да ти я покаже. Затова спри да скърбиш. За какво се убиваш с печал? Напротив, за всичко благодари на Бога и не губи надежда, защото и аз, когато моят учител Агапит ми извести за твоето идване в обителта и за скръбта ти, усърдно се молих на Бога да ти даде търпение и мъжество, да устрои всичко за полза на теб и на дъщеря ти и да те утеши. Аз се уповавам на това, че Бог на всяко утешение няма да те остави до смъртта да пребиваваш в скръб: и ако не скоро, то все пак Той ще ти открие за съдбата на твоята дъщеря, за която ти толкова се опечаляваш.
След това Евфросиния, като се опасявала да не би баща й да я познае, понеже провела с него твърде дълъг разговор, казала на Пафнутий:
– Господине мой, върви си сега в къщи с мир.
Слушайки казаното, Пафнутий и плакал, и се радвал, защото сърцето му, като родител, горяло с естествената любов към Измарагд и много полза получил от беседата с него; след това отишъл при игумена и му казал:
– Само Бог знае, отче, каква полза получих от този монах и, по благодатта Божия, неговите думи напълниха сърцето ми с такава радост, като че ли съм намерил любимото чедо.
След това Пафнутий, изпросвайки от всички монаси да се молят за него, се върнал у дома. А Измарагд преживял в обителта тридесет и осем години, водейки богоугоден живот; след изминаването на това време се разболял, след което и предал на Господа своята душа. Преди преставянето му Пафнутий отново дошъл в манастира на поклонение и за посещение на братята. След обичайната беседа с игумена, му казал:
– Отче, ако е възможно, позволи ми да се видя с брат Измарагд, защото много го обичам.
Игуменът, като повикал Агапит, му поръчал да заведе Пафнутий при Измарагд. Когато Пафнутий влязъл в килията му и го видял, лежащ на леглото много болен, то паднал при леглото му и заговорил с горчиви сълзи:
– Горко ми! Къде са сладките ти думи, къде са обещанията ти за това, че ще видя загиналата ми дъщеря? Ето, аз не само не я виждам, но се лишавам и от теб, моя утешител. Горко ми! Сега кой ще утеши старостта ми? При кого да отида и кой ще бъде радост в моята печал? Аз плача и скърбя душевно за раздялата си с теб; ето, вече тридесет и осем години, откакто не съм виждал дъщеря си и отникъде не получавам вести за нея, а и скъпият ми Измарагд ме напуска, Измарагд, за когото аз така много се радвах, сякаш съм намерил загиналата си дъщеря. И какво да очаквам сега? Къде да намеря утешение за себе си? Остава ми едно: да сляза в гроба с моята печал!
Като виждал как неутешимо ридаел Пафнутий, Измарагд му казал:
– Защо се смущаваш и се убиваш със силна печал? Нима не е могъща ръката на Господа? Или нима има нещо невъзможно за Бога? Затова спри да се опечаляваш. Спомни си, че Господ някога явил на Иаков живия Иосиф, за когото той ридаел като за мъртъв; Същият Бог ще утеши и теб. А сега те моля за едно: остани тук три дни и не ме напускай.
Пафнутий останал в обителта и размишлявал в себе си така:
– Няма ли да открие Господ нещо на Измарагд за моята дъщеря?
Накрая настъпил третият ден и света Евфросиния получила откровение за времето на своето преминаване при Господа, извикала при себе си баща си Пафнутий и му казала:
– Всемогъщият Бог устрои съдбата ни по волята Си и изпълни желанието ми; сега достигнах края на своите подвизи, като изминах монашеския път не със своята сила, но с помощта на Този, Който ме съхрани всред вражеските мрежи; не искам повече да страдаш за своята дъщеря. Аз съм Евфросиния, твоята дъщеря, а ти – моят баща. Аз съм тази, която търсиш. Заради любовта към Бога оставих теб, моя баща, цялото наследство и временния жених и дойдох тук, като скрих, че съм жена. Сега те моля: не допускай някой друг, освен теб, да умие тялото ми; още те умолявам, изпълни обещанието ми, дадено от мен на настоятеля на тази обител: когато го молех да ме приеме тук, казах, че имам голямо имущество, което възнамерявам да пожертвам за обителта; затова изпълни обещанието ми, внеси останалото имущество в манастира и се помоли за мен.
След тези думи Евфросиния предала духа си на Господа. Чувайки всичко това и виждайки, че дъщеря му е умряла, Пафнутий от страх и огромна скръб паднал и лежал на земята като мъртъв. Когато дошъл Агапит и видял, че Измарагд се преставил, а Пафнутий е едва жив, то облял с вода лицето на Пафнутий, повдигнал го от земята и го попитал:
– Какво ти е, Пафнутий?
А той му отвърнал:
– Остави ме тук да умра, защото днес видях дивно чудо.
След това Пафнутий станал от земята и се склонил към лицето на починалата, като горчиво плачел и говорел:
– Горко ми, мило мое чедо, защо не ми се откри преди този час; о, как бих искал да умра с теб! Мъчно ми е, че се скри от мен, скъпа моя дъще! Как добре избегна вражеските мрежи, скри се от суетите на този свят и влезе във вечния живот!
Слушайки думите на Пафнутий, Агапит разбрал тази дивна тайна. Той се ужасил и отишъл незабавно да извести за това игумена; последният веднага побързал да дойде там, паднал при святото тяло на Евфросиния и с ридания заговорил:
– Евфросиния, невесто Христова и свята дево, не забравяй сподвижниците си и тази обител, но моли се на Господ Иисус Христос да удостои и нас, след добри подвизи, да достигнем спасение и се въдворим със светиите Му.
След това игуменът наредил да се съберат всички братя, та с подобаваща чест да погребат святото й тяло. Когато се събрали всички монаси и видели това дивно чудо, то прославили Бога, явил крепката Си сила в немощна плът. Някой от братята бил сляп с едното око. Той дошъл при мощите на преподобната и със сълзи започнал да целува честното й тяло – и веднага се отворило окото му и той прогледнал. Виждайки това изцеление, всички братя величаели Божията милост, прославяли святата Му угодница Евфросиния и се поучавали от светия й живот. След това я погребали на мястото на упокоението на светите отци подвижници и с духовно веселие извършили служба за нея. Баща й Пафнутий се върнал в дома си, раздал богатството си по църкви и манастири, нищи и странници, а една значителна част от него донесъл в същия манастир и сам се постригал в него. Изпросил за себе си килията на дъщеря си и проживял в нея богоугодно десет години; след изминаването на това време се преставил на същата рогозка, на която починала и дъщеря му, преподобна Евфросиния. С чест го погребали до дъщеря му и било установено ежегодно да се празнува паметта им за слава на Пресветата Троица, на Отца и Сина, и Светия Дух, дивния в Своите светии Бог. Нему Слава вовеки. Амин.
Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите на св. Димитрий Ростовски
