Увлеченията на учениците от СУ „Св. Климент Охридски“ (II част)

Пещера. Риболовът – спорт, изкуство или просто удоволствие?

Според вица, когато ловиш риба, е спорт, а когато разказваш за нея, е изкуство.

За Али Фотенлиев от VII клас на СУ „Св. Кл. Охридски“ и за Стефан Ганев от IX клас риболовът е преди всичко тръпка и вдигане на адреналин. (Дали пък защото в часовете няма достатъчно предизвикателства за тях?!)

Момчетата са се зарибили по различен начин и по различно време, но и двамата продължават семейната традиция. Стефан е открил това занимание още когато е бил на 5-6 години и баща му го е взел със себе си за риба. А Али преди 8-9 месеца случайно е гледал в ютуб клипче за надхитрянето на костур и веднага е разбрал, че това е неговото хоби. Въпреки че практикува от съвсем скоро, Али знае доста подробности за риболова:

„Рибите, за които съм ходил по язовири и реки, са костур, щука, пъстърва, шаран, бяла риба. Моето предпочитание е към костура. Ловя го на джиг, въпреки че тази практика не е много популярна. Изисква се специална въдица, която да изхвърля малки примамки. Най-добри са силиконовите, наподобяващи червей или рибка. Когато тя потъне до дъното, започвате да навивате с макарата и да леко да придърпвате и отпускате върха на въдицата. Така примамката се движи нагоре-надолу, което супер много издразва костура и той атакува. На цвят примамките е най-добре да са червени или зелени. Най-добрата примамка за костур е fish black minow. Не знам дали заради външния ѝ вид или заради добрата ѝ игра във водата, но костурите са луди по нея. Такива примамки провокират и други риби.“

Стефан и баща му отделят много повече време и средства за хобито си:

„Всяко лято отиваме на язовира на палатка, седим по две седмици и ловим всякакъв вид риба. Имаме специални въдици за дънни риби. Имаме и лодка, с която влизаме в язовира и изпъваме въдици навътре. Аз си имам собствен куфар за риболов. Някои мислят, че рибарите сме балъци, но аз изпитвам истинско удоволствие да съм сред природата, да дишам чист въздух, да се наслаждавам на хобито си и на часовете, прекарани с татко. А тръпката, когато клъвне рибата – нея няма как да я опиша… Тя може само да се преживее!“

Въпреки че използват различни техники, Али и Стефан имат общи преживявания. Ето едни от най-запомнящите се случки за тях:

Али: „Бях за риба в Брацигово. По едно време усетих придърпване – почти удар, и реших, че се е хванала доста едра риба. Изпълних прибирането на кордата по всички правила. Рибата обаче искаше да се окаже по-упорита от мен – борих се  с нея цели 5-6 минути, дори успях да привлека вниманието на съседните рибари. Най-накрая издърпах улова си – топка водорасли! Посмяхме се всички, а аз останах доволен, че не успях да счупя въдицата си.“

Стефан: „Един ден бяхме на язовира и докато зареждах втора въдица, първата клъвна. Виждайки, че рибата кълве, хукнах към въдицата, обаче не можах да я стигна и рибата ми я отмъкна навътре в язовира. Друг път изведнъж плувката потъна. Започнах трескаво да навивам. Ставаше все по-тежко. Помислих, че е голяма риба. Когато с мъка изкарах въдицата на брега, видях, че на куката се е закачил един голям ботуш. Едно, че беше само един, но най-важното – беше скъсан!“

Тези истории на момчетата определено са истински. Ако бяха преувеличени, щяха да разправят, че след като са извадили рибата, нивото на водоема е спаднало наполовина или пък че само снимката на улова е тежала пет килограма…

Али и Стефан може и да стигнат това ниво на рибарски лакърдии, но засега остават при удоволствието от това да надхитрят рибата в собствената ѝ среда, от досега с природата.

 

Валентин Стоянов