Д-р Китов : Останах лекар в България, но тук е много по-трудно -работил съм и на 4 места
Пазарджик.
Д-р Иван Китов е на 31 години. Специалист по акушерство и гинекология. Завършил е медицина в Стара Загора през 2014 година. Веднага след това започва работа в отделението по акушерство и гинекология на МБАЛ – Пазарджик, където работи и в момента. Семеен, баща на 2-годишно дете.
– Д-р Китов, преди броени дни спасихте живота на жена, изпаднала в клинична смърт в двора на болницата. Какво се случи тогава?
– Имахме жена в родилна зала, но освен в залата обикновено стоим и в приемния кабинет. През прозорците има добра видимост към двора на болницата.
Видях жената, паднала пред стълбите към родилна зала, и веднага излязох да видя какво става и ако мога, да окажа помощ. Нещо, което би направил всеки човек, дори да не е лекар.
Като отидох, жената имаше само единични дихателни движения, които спряха. Нямаше и пулс.
– Искате да кажете, че буквално пред вас е изпаднала в клинична смърт? Не си ли помислихте, че е починала?
– Дори и така да е, трябва да се направи нещо. Да се опита всичко възможно. Незабавно я обърнах и започнах сърдечен масаж. В този момент дойде и завеждащият кардиологичното отделение д-р Андреев, който случайно минаваше. Мисля, че отиваше на консултация, но не съм сигурен, не сме говорили след случилото се. Той незабавно се включи и започнахме сърдечния масаж, който даде резултат. Жената започна да диша, появи се пулс.
– Разбрахте ли от какво се е получил този срив?Това едва ли е нормално просто да се случи. При падането жената се е ударила в гърдите и главата.
– От падането сърцето не може да спре. Нямам представа от какво се е получило. Аз съм акушер-гинеколог, не мога да кажа какво точно е станало. Излязох, помогнах. Колегите от спешното отделение дойдоха и я поеха. Вече бяха възстановени сърдечният ритъм и дишането. Качихме я на носилка и я отведоха в спешното. Там вече са уточнявали от какво се е получило, но аз не съм запознат. Не съм се виждал и с жената след случилото се. И тя не ме е търсила.
– Разбрах, че не сте искали да се разгласява за станалото. Защо?
– Не, не съм искал. Аз дори на никого не бях казал. Д-р Андреев го беше съобщил по време на главния рапорт в понеделник, а това стана в четвъртък – на Спасовден. Не исках да се шуми, защото това не е нещо необичайно, не е някакво геройство. Всеки би реагирал така.
– Едва ли е така. Лаик като мен би приел, че жената е починала. Не мислите ли, че е имала късмет да падне в болницата пред очите на лекар и това е спасило живота й?
– Да, може би. Но пак не смятам, че е геройство. Това работя, за това съм учил дълги години, това мога да го правя.
– Явно ви върви на празници да спасявате човешки животи. На Бъдни вечер миналата година спасихте родилка и нейното бебе. Сега – на Спасовден, живота на тази жена. Мислите ли, че е случайно?
– Силно казано е, че спасявам човешки животи. Но да – баща ми се казва Спас, синът ми -Спасимир, може би има някаква символика. Но такава ми е работата.
– Вие сте млад лекар. От 6 години работите в областната болница в Пазарджик. Много ваши колеги, след като завършат, заминават за чужбина. Вие защо избрахте да останете тук?
– Камъкът си тежи на мястото. Така го виждам, така съм възпитан. Можех да отида да работя в Сливен. Имах възможност и за Пловдив. Но започнах в Пазарджик. Аз съм от близкото село Хаджиево, но живея в Пазарджик. Сработихме се много добре с колектива и останах. Майка ми също е лекар, работи в спешното приемно отделение.
– Какво мислите за колегите ви, които избират да работят в чужбина?
– Всеки има право на избор. Кой където се чувства добре и на място. Но тук е много по-трудно – аз съм работил на 4 места едновременно. В акушеро-гинекологичното отделение и отделно давах дежурства в Центъра за спешна помощ, в спешното отделение и ходех на дежурства в пловдивска болница. От дежурство отивах на дежурство. Вече не е така, но за сметка на това тук с годините става по-натоварено, по-ангажиращо, по-отговорно.
– Да спасявате човешки животи?
– Като цяло в медицината е така, но при нас в АГ отделенията – още повече. Всичко при нас е спешно. Трябва да се реагира бързо и навреме.
– Как бихте оценили възможностите за развитие и заплащане, които се предоставят на младите лекари у нас?
– Всичко зависи от мотивацията да искаш да успееш в нещо. И от личния пример на хората около теб – семейство, приятели. При мен винаги е така. Ако искаш да се развиваш, винаги е възможно. Просто с повече усилия. Първо трябва да дадеш и след това да получиш. Не може от самото начало само да искаш. Трябва да даваш, да даваш, за да ти се върне. Мисля, че няма лекар, който да е станал такъв заради парите.
– Заслужава ли си?
– Да. Аз винаги съм искал това да правя – да бъда лекар. Както казах, средата и семейството са много важни – майка ми е лекар, баща ми също е лекар, само че ветеринарен. От малък съм израснал с професията на родителите ми. И никога не съм мислил и искал да работя в чужбина.
– Трябва ли нещо в системата за здравеопазване у нас да се промени, да се подобри?
– Не е виновна системата. Системата сме ние. Ако аз правя нещо хубаво, този човек до мен също прави нещо хубаво, хората над нас правят нещо хубаво. Тогава нещата тръгват. Ние сме системата и ние сме виновни за нещата, които не се получават.
– Но има такива, които управляват системата?
– Това пак сме ние. Нали избираме тези, които ни управляват. Те не са ни спуснати. Това са хора от нас, излъчени и избрани. Така, че ако нещо не е както трябва, ние сме си виновни. Първо търси грешката у себе си и после в другите. Ако само другите са ти виновни, няма да можеш да се развиваш. Трябва да разберем какво искаме. Какво можем да правим и да го правим възможно най-добре. Не е нужно кой знае какво. И да не вредим на другите. Най-хубавите неща са простите неща.
– Справихме ли се като общество в епидемията от коронавирус?
– На национално ниво не мога да коментирам, защото нямам този поглед. Но ако все пак вземем обществено известната статистика на заболяването у нас, мисля, че заболелите са съвсем малко на фона на населението ни. Разбира се, инфекционистите и вирусолозите могат по-добре да коментират. Нашата болница мисля, че се справя добре. Сигурно ме питате заради заразените колеги в отделението по реанимация и интензивно лечение. Каквото и да се е случило, отделението не спря работа и трябва да се знае, че то обслужва цялата болница. Трябва и да припомня, че нашата болница прие и лекува особено в началото всички пациенти с коронавирус от региона. Мисля, че като общество и като система се справяме добре.
Интервю на Любомир Илков за вестник „24 часа“