Живот, изпълнен с любов, труд и ентусиазъм – 100 години от рождението на учителя по история Атанас Николов Пройчев

Пещера. Днес е особено вълнуващ ден за мене и всички ученици и приятели, които познаваха баща ми – Атанас Николов Пройчев.

Навършват се 100 години от неговото рождение.

Баща ми е роден на 15 февруари 1924 година в с. Радилово. Въпреки отминалите години спомените за него са силни и като че ли стават все по-ярки. Щастлива съм да открия  някои от неговите добродетели, неговото свободолюбие и  богата душевност във внуците му и даже в правнуците, които той за съжаление не доживя да види, защото си отиде от този свят на 72 години.

Това, което се проследява в целия житейски път на баща ми е неговата човечност, скромност, идеализъм,  родолюбие, стремеж и борба за по-справедливо общество. Като младеж е помагал на партизанския отряд „Антон Иванов“, на Илия Митков (Коба)  и др, като е изнасял тайно храна, а в бащината му къща е имало  скривалище за нелегални и партизани.  Като ученик е  бил  изключен от Пещерската гимназия, а по-късно и от Кюстендилската гимназия като активен член на РМС.

Едва 21 годишен, като доброволец е заминал на фронта във Втората световна война през 1945 година. Отровен много силно от дейности на неприятелски войски, баща ми  е откаран  за стационарно лечение във военно-медицинско учреждение – лазарет, където лежи в безсъзнание три денонощия. Всичко това  дава тежко отражение върху здравословното му състояние през целия му живот, но от друга страна  – може би е и причина, за да ни има днес всички нас – неговите наследници. Известно е, че не малък брой от фронтоваците са били убити по-късно в боевете.

През 1949 година в Хаинбоаз, баща ми участва в младежкото бригадирско движение. Завършва педагогическия институт за начални учители в Стара Загора, а след това   и Пловдивския учителски  институт и е назначен за директор на прогимназията в  с. Радилово. Не след дълго е студент в Историческия факултет на Софийския Университет и завършва висше образование – специалност История.

В Педагогическите училища баща ми  е изучавал психология, педагогика, музика, научава се да свири на цигулка. Обичаше да пее, да свири, в къщи наставаше празник като засвиреше  по свой начин любимата му мелодия – „Красив роман е любовта“.

През 1953 се преместват с майка ми в град Кричим – днешния град Стамболийски, баща ми работи като директор на гимназията. Спомням си, че живеехме в хотела в града, тук, по-късно – през 1955 год. се роди брат ми. Баща ми не понася замърсения въздух от консервните фабрики в града и се наложи да се преместим отново – този път в град Пещера. От тогава до пенсионирането си, баща ми работи като учител по история в СПУ „Климент Охридски“ Пещера.

Отначало живеехме на квартира у Кукушеви, а след това  – в къщата на Герчеви, недалече от църквата „Св Димитър“.  По-късно дядо ми закупи празно дворно място до казармата в града и настоя баща ми да започне строеж на собствена къща. Построяването  обаче продължи дълго, главно поради  финансови причини, баща ми и негови колеги и приятели сами направиха тухлите и изградиха пещ за изпичането им. Другият ми дядо осигури дървения материал и керемидите, като развали  голяма част от сайвантите си.

Баща ми обичаше своя предмет – история, своята професия като учител,  своите ученици, и се подготвяше старателно за всеки урок и лекция. Четеше много странична литература, имаше услужлива памет,  знаеше  наизуст дати и събития и впечатляваше аудиторията с познанията си. Обичаше да става рано сутрин и да чете. Завърши в София в Института за усъвършенстване на учителите Клас  I  квалификация по история.

24 май беше голям празник за ученици и учители. На този ден учениците изразяваха своето възторжено чувство, като заедно, многократно подхвърляха учителите нагоре – в тези моменти гледах със затаен дъх как баща ми лети високо….Не мога да забравя и песните на неговите ученици под прозорците ни – „Тази вечер Калоян пирува, чест и слава от победната война…“ . Баща ми излизаше посред нощ и им благодареше, като ги черпеше с бонбони…

И като в приказките – изведнъж лошото долетя на кон, баща ми беше 39 годишен, когато започнаха силни бъбречни кризи, последваха изследвания в Държавната болница в Пловдив и се наложи спешна операция, като болният бъбрек беше отстранен. От този момент до края на живота си баща ми живя с един бъбрек, понесе геройски тази интервенция и продължи да живее и да се бори достойно – все едно нищо не се е случило. А то всичко е било вследствие жестокото отравяне на фронта, когато е бил съвсем млад.

Колкото времето минава, толкова по-силно усещам силата и благородния  дух на баща ми и това,  с което е успял да остане в нашето съзнание и в нашите  сърца, а може би това е така и при  децата, защото все по-често ги чувам да казват:  Това го знам от Деди Таци или… Деди Таци ме е научил. Така те наричаха дядо си, когато бяха малки, така споменават за него и досега С много любов се отнасяше баща ми към всичките  си внуци, играеше  си с тях, извеждаше ги на разходки в планината до Софийския лагер, до Мечето и бунгалото, но преливаше от умиление към най-малката – Елена. Баща ми пееше и с  нея завъртаха хоро около масата. Това бяха незабравими мигове. ..

Любимо занятие на баща ми беше да градинарства,  да  прекопава  земята и да отглежда плодове и зеленчуци. Негово убеждение беше, че допирът със земята обогатява и дарява с особена  енергия човека. Беше добър математик, обичаше също в свободното си време да играе на шах. Играеше  с брат си, с приятели, колеги и познати. Мене ме е учил на шах също, докато живеех в Пещера. Беше вече 70 годишен, когато направиха дълга партия с моя съпруг. Изведнъж баща ми  се изправи и подаде ръка на Сашо с думите: Е умен си, Сашо, браво!  Много сила на духа явно е необходима в този момент, за  да  признаеш и да изречеш това, а  и е  въпрос на възпитание, култура и човечност….

Беше в края на февруари 1996 год, – последните дни на баща ми. Неговото последно желание беше да дойдат внуците и да ги види. Той  беше в тежко състояние на легло в болница в София с остра бъбречна недостатъчност и след извършена хемодиализа. Помоли ме да взема лист и нещо за писане. Беше много скромен и почти не говореше за себе си през целия си живот. Сега ми диктуваше ясно и уверено, мисълта му течеше гладко, но чувствах, че много се вълнува.

„ Баща ми беше историк през целия си живот. Отдаваше голямо внимание на уроците и лекциите си. Преподаваше предимно българска и обща история в горните класове. Отделял е и голямо  внимание на краеведческата работа. Проучвал е много добре Римската съобщителна мрежа от Пловдив до Беломорието, изучавал е и съобщителната мрежа от Римския мост – Пещера до местността Кулата и почивната станция. Подробно е проучил ранно-византийските крепости в Северните Родопи, продължително се е занимавал и е правил археологически разкопки на Пещерската крепост „Света Петка“ ( известна сега като Перистера) с помоща на проф. Джамбов. Проучвал е също крепостта Коручешма и  крепостта на местността „Банята“. Много от резултатите от проучванията са публикувани в Пещерския вестник „ Искра“. Изнасял е лекции и беседи по Световната международна криза след Октомврийската революция пред възрастни и ученици“

Много се вълнувах, когато преди години разглеждах крепостта Перистера, така както изглежда сега. Това беше заветната мечта на баща ми, той направи едни от първите археологически разкопки на тази крепост през 1956 – 1964 год, като  работеха всяко лято с колеги от Националния исторически музей – Пловдив. Спомням си добре, тогава бях  6-7 годишна,  като им носех вода и топла храна за обяд горе на хълма до казармата. Изкачвах се бавно, сама, беше много топло и се страхувах от змии.  В резултат на тези разкопки беше разкрит главния вход на крепостта и други помещения в нейната югоизточна страна,  много златни и сребърни монети, глинени съдове и други предмети. Всички тези реликви бяха предадени в Националния Исторически музей в Пловдив.

Излязох от крепостта със силни смесени чувства и размисли. От една страна се радвах, че мечтата на баща ми се е сбъднала – крепостта Перистера е реставрирана и изглежда внушителна и незабравима сега, когато той отдавна не е между живите.  В същото време и до сега нося със себе си болката, че при описанието на реставрираната крепост, горе на хълма,  никъде не намерих  да е направено изложение за времето на началните археологически разкопки, които са извършени от моя баща и колеги от Националния исторически музей в Пловдив. Напротив – там беше написано, че крепостта е разкрита и реставрирана след 2000 година с финансовата помощ на Европейския съюз.

Чувствувам за мой дълг да разкажа всичко това,  макар и със закъснение – още повече, че може  и да съм единствен свидетел за самоотвержения, многогодишен  труд на моя баща и неговите колеги при извършването на ранните  археологическите разкопки на крепостта Св. Петка ( Перистера), заедно с проф. Джамбов през периода 1956-1964 год.

 

Написано от: Екатерина Сулева ( Пройчева)

Дъщеря на Атанас Пройчев

15 февруари 2024 год.