Да си спомним за Васил Априлов

Васил Евстатиев Априлов е български стопански и просветен деец, дарител, писател от времето на Българското възраждане.

Васил Априлов е роден на 21 юли 1789 г. в град Габрово. През 1800 г. заминава в Москва, с брат си, който се занимава с търговия (1800). Впоследствие Априлов завършва гимназия в Брашов (тогава под австрийска власт), след което учи медицина във Виена (1807 – 1809).

След завръщането му, той и брат му Никифор се преместват от Москва в Одеса, Новорусия (област в западна Русия). Първоначално Васил Априлов работи при гръцкия търговец Теодориди. По-късно, в съдружие с брат си, открива фабрика за спиртни напитки. През 1821 година те изграждат фабрика за рафиниране на захар и голям магазин за хранителни и други потребителски стоки.

По време на Гръцкото въстание (1821), в чиято организация и провеждане участват и българите, щедро подпомага готвещите се да преминат река Дунав доброволци.

Решителен поврат във възгледите на Априлов предизвиква прочетената от него през 1831 г. книга на Юрий Венелин „Древние и нынешние болгаре…“. Под нейно влияние е отклонен от елинизма и се посвещава на просветното и културно издигане на българския народ.

През 1835 г. с помощта на Николай Ст. Палаузов, на братята Константин и Димитър Мустакови, на други български търговци в странство и на митрополит Иларион Търновски, открива в родния си град първото взаимно училище, изцяло с преподаване на български език, сега – Априловска гимназия.

Освен значителната парична и организационна помощ, която оказва на българското просветно движение, издава и няколко книги, с които подпомага възрожденското училищно дело: „Денница на новобългарското образование“ (1841), „Допълнение към „Денницата“ (1842), „Мисли за сегашното българско учение“ (1847). Решително настоява новобългарският, а не църковнославянският или гръцкият език да бъде основа на светското образование в България.

Значението на Васил Априлов за развитието на българската наука се определя главно от неговата организаторска и посредническа работа. Чрез писма издирва в България свои сътрудници и ги насърчава в събирането на старини и на народни песни. Негови дописници стават Захари Круша, Райно Попович, Неофит Рилски, Анатолий Зографски и др. С тяхно съдействие пръв обнародва образци от средновековни български монети, както и текстовете на няколко старобългарски грамоти.

През 1847 г. Априлов посещава Габрово. На връщане за Одеса, на 2 октомври, умира в Галац от мъчилата го дълги години туберкулоза. Завещава на габровската Община значителна сума, с която да се построи нова сграда за основаното по негова инициатива училище. Първоначално е погребан в Галац, а впоследствие останките му са пренесени в двора на Априловската гимназия.

През 1935 г. пред училищното здание е издигнат негов паметник, изработен от скулптора Кирил Тодоров. В подножието на статуята са изобразени различните етапи от развитието на българското образование.

На Васил Априлов е наречена улица в центъра на София.