Пещера: Градът на изгубената „Венеция“

Пещера. Понякога, за да съхраним бъдещето, трябва да помним миналото.
Арка- сърцето на старата „Венеция“
През 1956 година, скрито в тишината на града, течал арк- воден канал, чието начало се криел в Кьосеивановата воденица, покрай бившия Четкарският цех. Пътят му бил дълъг и живописен. Минавал край Районния съд, давал живот на Коларовата мелница, криволичел пред някогашния хотел „Пещера“, покрай двора на Джамията, за да се устреми по сегашната улица „Георги Зафиров“, задвижвайки дарака на Стоил Атанасов, и накрая се вливал в Стара река при днешния „Железен град“.
От двете му страни величествено се извисявали тополови дървета, които като войници бранили онова спокойно пространство, където любовта, красотата и мечтите вървели ръка за ръка.
„Венеция“ – улицата с най-нежното име
Мястото неслучайно било наречено от местните „Венеция“. Не само заради водата и дърветата, които създавали илюзия за далечната италианска красавица, но и заради усещането на романтика, на недоизказани чувства и вечери, в които влюбените двойки се разхождали бавно, в празнични одежди, без да бързат за никъде.
По тази улица се срещали погледи, раждали се истории, разменяли се обещания. Улицата била убежище на копнежи, тих пристан за онези, които търсели не просто разходка, а мигове извън времето. Пролет, лято, есен или зима… Всеки сезон ѝ намятал нова дреха, но духът ѝ оставал непроменен.
Краят на една епоха
Но както често се случва с красивите неща- те не са вечни. По решение на Общинския съвет аркът бил засипан с пръст. Причината? „Нямал стопанско значение“, казали. „Не въртял воденици, не напоявал ниви, замърсявал града, а тополите застрашавали сградите“.
И сякаш с една лопата пръст не бил засипан само каналът, а и една цяла епоха. Местните се опитали да защитят своето съкровище. Имало протести, бойкоти, молби… Но решението останало. Каналът изчезнал, а с него и вълшебството.
Ехо от миналото
Днес „Венеция“ съществува само в спомените. Като сън, който човек си припомня с носталгична усмивка и капчица тъга. Вечерите вече не носят същото спокойствие, а тишината е друга- по-сурова и по-самотна.
Но в сърцето на пещерци още живее онова усещане за близост, за вечност, за дните, когато любовта се разхождала под тополите край арка. И макар романтиката да е изчезнала от улицата, тя продължава да живее в душите на онези, които си спомнят.
И може би, някой ден, когато отново задуха вятърът на спомените, пещерската „Венеция“ ще се завърне- дори и само като легенда, която си струва да бъде разказвана.
/ По историческа справка на А. Пунев в “ Енциклопедичен речник Пещера“ /