В навечерието на Деня на славянската просвета и култура Николина Барбутева спечели второ място в конкурса „Малкото училище – голям шанс за…“

Пещера. В навечерието на Деня на славянската просвета и култура Николина Барбутева спечели второ място в конкурса „Малкото училище – голям шанс за…“, организиран по случай 150 г. от откриването на ОУ „Св. Св. Кирил и Методий“, с. Чавдар.

Целта на конкурса бе да предизвика пишещи хора от всички възрасти в подкрепа на идеята, че малките училища са просветни институции с големи възможности и голям принос в образованието.

Барбутева сподели в есе личната си история за своя път като човек, творец и преподавател, който тръгва именно от малко населено място и малко училище.

Публикуваме творбата на Николина, с която тя печели второ място в категория участници над 18-годишна възраст.

 

Малкото училище – голям шанс за развитие

Всяко малко нещо е асоциирано с ограничение – малък град, малко училище, малки възможности и т.н. Но точно малките неща раждат големите в живота. Малките неща поставят основите на големите събития в живота. Точно те те изграждат силен, мотивиран и любопитен какво би се случило, ако излезеш от стандартните рамки и това, с което си свикнал. Ще започнеш да пишеш смирено, но и осъзнато голямата история на своя живот и ще признаеш, че всъщност нищо малко не е незначително и без значение.

Моят житейски път започна в малко село. Първите най-важни години от живота си прекарах там. След това се преместих да живея в град. Всъщност градче, но за моите представи, този град бе нещо голямо и необятно. По-късно щях да разбера, че когато си дете всичко и всеки ти се струва по-голям от теб, докато не пораснеш. Бях записана в най-голямото училище на този град. И тогава, и сега сградата ми се струва огромна и необятна. Спомням си, че на първия ми учебен ден дворът на училището бе препълнен с ученици и родители. През следващите няколко години това се запази. Коридорите преливаха от деца. Аз бях една от тълпата и честно казано се страхувах много. Малкото дете, непознаващо никого, озовало се на ново място сред многобройни и различни хора. Тогава всичко ми изглеждаше голямо, но до време.

Социално-политическите промени в България през 90-те се отразиха и на моето училище, което започна да ми се струва вече малко. Не откъм сграда, а от към ученици. Децата намаляха. Сякаш започнаха да се топят. Всеки диреше по-големият град, по-големите и елитни училища с големите възможности. Моето училище стана малко в техните очи. Прекалено малко за родителските амбиции, които понякога си бяха чиста фикс идея. Престижът да кажеш, че учиш в големия град вместо примирено да отговориш, че учиш в онова вече малко училище, където си бил първокласник, надделяваше. Все пак тук вече не можеха да ти дадат това, което ти обещаваха гръмко на новото място. По ред причини и обстоятелства аз пък останах до своето завършване в моето училище.

Родното школо винаги ще си остане голямото ми бойно кръщене в живота. На село живеех изолиран начин на живот, не съм контактувала с други деца, не съм ходила на детска градина. Голям шок за мен бе започването на училище в социален и академичен план. Трудната комуникация със съучениците ми и липсата на изградени навици да комуникирам, създадоха много пречки да се представям на ниво. Изоставах. Почти по всичко. Бях от слабите ученици. Срамът за родителите ми бе голям, а безсилието и объркването ми – безкрайни. Нищо не проумявах и не запомнях. Чувствах се направо нищожна пред успехите и похвалите за моите съученици. За мен похвали нямаше, само напомняне да съм по-отговорна, по-внимателна и вникваща в това, което се говори. Но малката ми детска глава все не проумяваше как да го направя.

Малката и преломна промяна, която настъпи един ден за мен, дойде от баща ми. Той ми създаде техника, модел на учене. Сега имах за какво да се хвана. Имах някаква малка опора, която се оказа преломна. Започнах и аз да постигам. Изправих се пред страховете си и след години борба и неуморен труд, се превърнах в отличника на випуска, когато бях зрелостник. Много от първоначалните хвалени отличници, вече бяха загърбили интереса си към знанията, докато аз вече го бях открила. Учителите ме забелязаха и погледнаха на мен по нов начин, защото самата аз бях различна вече. Трайната любовта към знанията я създадоха у мен моите преподаватели. Времето ми доказа, че не имиджа на училището или къде се намира то, имат значение дали учениците в него ще са успешни. Малкият град ми предлагаше разнообразни възможности, които избирах да използвам.

Наред с училището аз обикнах библиотеката на нашия град заради прекрасната библиотекарка в нея, която стана мой истински другар и наставник. Тя беше моят пример, че ако пожелаеш винаги с креативност и иновация можеш да надскочиш ограниченията на малкия град. Тя посвети живота си на библиотеката, града ни и на всички училища в него, като откриваше пишещи таланти и им помагаше да станат творци. За нея ограничения не съществуваха. Тя беше пример, че всеки сам може да пише съдбата си, въпреки условностите, които могат да стоят пред него. И между малките стени на тази библиотека тя ме извая като творец, който с радост и умиление си спомня за онези времена, в които и аз бях един малък човек, но с големи мечти, чакащ някой да му открие хоризонти, към които да се впусне. Благодаря й с цялата си душа, но ще тая вечна болка и съжаление, че един истински будител ни напусна твърде рано. Но вярвам, че делото й бе изпълнено и си тръгна с мир от този свят.

Когато дойде време да бъда кандидат-студент, отново се появиха съмнения сред моите приятели и бивши съученици дали малкото училище ще ме подготви достатъчно добре за успешно влизане във ВУЗ. Е, всички мои преподаватели през годините са полагали за всички свои ученици безценни грижи, от чиито плодове за наше щастие се възползвахме. Аз не съжалих нито за миг, че останах там, където започнах образованието си. Никога не съм разглеждала средата си като лимитирана, а съм гледала на нея като на място, на което, за да разгърна потенциала си, трябва да се потрудя усилено. Възможностите за развитие са там. От мен се иска да отприщя страстта си към учене и да помня, че положените усилия винаги се възнаграждават.

В мислите си днес се връщам към годините, които ме делят от скромното ми начало. И след толкова много време къде мислите, че съм сега? Как къде? В училище, разбира се! Разгръщам потенциала си като учител. Опитвам се всеки ден да правя горди моите преподаватели, които все още са там, в онова малко училище, което ми даде опората, отдадеността и вярата, че мога да постигам и преподават с непресъхваща страст и любов. За него винаги ще си спомням с усмивка пълна с тъга, но и с радост. Училището наистина е голяма школа. Излива у нас основи, които докато сме малки деца не си даваме сметка колко са важни, но времето безпощадно разкрива това.

А за мен сега остава задачата да показвам на своите ученици, че няма нищо невъзможно за постигане. И да не забравят, че малкото училище е голям шанс за развитие. Точно там могат да се превърнат в трудолюбиви, отговорни, креативни, търсещи и постигащи мечтите и желанията си млади хора. Малкото училище често е било началото на пътя за някои от най-великите личноси. Всеки път трябва да го припомняме това на учениците в малкия град, в малкото село, в малкото училище. Малките неща изработват в живота ни много по-значими промени, отколкото тези, които считаме за големи. Малките крачки, направени с любов, те отвеждат до желаната дестинация. А в малкото училище, ще срещнеш огромна любов и отдаденост, която се съмнявам другаде да има.