Георги Връбчев с трогателно посвещение на Майка България

Пещера. „Сигурен съм, че има нещо различно, нещо по-особено в нас, като дух, душевност и потенциал, което въпреки всичко ни води напред в тежки периоди, дори сега, когато настоящето е трудно и несигурно“, казва писателят

Георги Връбчев е роден в гр. София, като завършва средно образование в ЕГ „Бертолт Брехт“ – гр. Пазарджик, а след това придобива специалност „Право“ в юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Работи като нотариус.

Автор е на книгите „Някъде…там…някъде“ (2008), „Акорди“ (2021), „Ерик: Сказание за силата“ (2022) и „Жените на другите“ (2023). Пише както проза, така и поезия, член е на Съюза на българските писатели. Георги Връбчев е автор на текста за песента „Тервел“ от албума „Великите владетели“ на група „Епизод“.

Георги Връбчев (Снимка: Станислав Геров)

Разговор с писателя Георги Връбчев, който вярва в България и в непреходната мисия на българщината:

С поглед напред: На Майка България

– Господин Връбчев, какво Ви трогва и вълнува напоследък?
– Трогват ме проявите на човечност и привързаност. Трогват ме родолюбивите жестове, без фалшива демонстрация и крайности.

Трогва ме непредизвиканото Добро. Онова, с което хората даряват, без да очакват нищо в замяна.

– Наскоро журирахте на Осемнадесетия национален поетичен конкурс „Цената на мечтата“, организиран от читалище „Христо Смирненски – 1889“ – град Златица. Как творчеството на писателя Георги Връбчев изразява копнежа на човека към красивото и доброто в света, за което не е необходимо да плаща висока цена?

– То самото е такъв стремеж – към възможен изход от заплетена ситуация, от мрака към светлината, от сблъсък към баланс, от оковите към свободата, от света на материалното към страната на мечтите.

Уви, в нашето съвремие цената за всяка надежда и всяка мечта рядко е ниска.

Затова чрез писането търся за себе си тези пътеки, пътища и магистрали напред, като предлагам на читателите да пътешестват по тях заедно с героите – така ще им покажа местата, където съм прегазил тресавища, спускал съм се в наглед бездънни пропасти, изкачвал съм планини, съзрял съм светлина сред гъста мъгла или съм открил покълващо зрънце вяра.

Георги Връбчев (Снимка: Личен архив)

– „Майка“ – „България“ – две много силни чувства, които дръзвате да свържете в нова стихосбирка, която ще излезе през първата половина на 2024 година. Къде ще отведе читателя п(Р)освещението „На Майка България„?
– В страната на най-свидните и най-красивите неща. Със словото ще докоснем сияйни светини, извор на живот, вяра и идентичност. Ще изречем думи, от които съм имал нужда в трудни моменти по пътя дотук, думи, от които съм черпил и черпя сила и стабилност.

Ще отдадем почит към гиганти на духа и словото, които в моменти на тежки удари, със завета и примера, който са ни оставили, са ми помогнали да се отпусна на коляно, вместо да се просна по очи.

– В творчеството си често отдавате почит на велики владетели, сред които Цар Самуил и Хан Тервел. Ще споделите ли една българска личност, оставила трайна следа в историята, на която ще посветите стихотворение в предстоящата стихосбирка?
– Свети Климент Охридски и съмишлениците му – могъщите умове, на чиито вяра, воля и труд, дължим кирилицата – свидното чедо на българския народ и държава.

Из „На Майка България“:

„…Ние ще пазим завета ти свиден
в зима духовна и нравствен потоп,
силни да бъдем във дни на обида,
в бури жестоки да бъдем народ!

Нека тогава за нас някой каже –
Бедни ще страдате век подир век –
Гордо ще вдигнем глава, ще покажем –
Името българин значи човек!

Георги Връбчев (Снимка: Станислав Геров)

– „На Майка България“ е силен отклик на настоящето, което пробуди различен порив, или непреклонен и горд дух, въплътил нова надежда за бъдещето на България?
– В началото беше само силен отклик на настоящето – така се зароди цялостната идея, но докато обмислях, бродейки из чувствата си, докато пишех, видях живот и светлина, усетих енергия, която дава живот. Това промени всичко в правилна посока, като тези стихотворения, както ги наричам, но всъщност са поеми, са такива, каквито трябва да бъдат – комплексни, пълнокръвни и жизнени.

Българинът трябва да има самочувствие, да бъде горд със себе си, с народа и нацията си. Имам приятели и познати по целия свят – от Япония до САЩ, от Бразилия до Норвегия – със сигурност мога да твърдя, че с нищо, с абсолютно нищо, не сме по-непълноценни от останалите – като отделни личности, като народ и като нация.

Напротив. Сигурен съм, че има нещо различно, нещо по-особено в нас, като дух, душевност и потенциал, което въпреки всичко ни води напред в тежки периоди, дори сега, когато настоящето е трудно и несигурно. Затова трябва да вярваме в себе си, в България и в непреходната мисия на българщината. Затова „На Майка България“ ще види „бял свят“.

– Защо точно 21 поеми?
– Харесвам тази цифра. 21 е свещеното число три, като сбор от две цифри. Приех това като знак и реших да спра дотук.

Стихотворението „На Майка България“ е включено в италианския поетичен сборник „L`attesa“(„Очакване“), издаден през 2012 година, като през 2020-а е отличено с първо място в Международния литературен конкурс „Небесни меридиани“ в Израел – категория „Поезия“.

– 12 години по-късно, когато от името на това стихотворение ще произлезе нова книга, какво бихте искали да преживеят читателите, когато разлистят страниците ѝ през следващата година?
– Всяка надежда, всяко униние и усещане за светлина и мрак, всеки стон и всяка възхита, са преминали през мен, докато пиша, оставили са следа в душата ми и продължават да живеят в нея.

Желанието ми е същото да се случи с читателите – да си спомнят, да им стане „топло“, да стъкнат огън или да раздухат жаравата…и да не забравят.

Никога да не забравят. Всяка дума, всяко чувство, всеки нюанс в предстоящата стихосбирка „На Майка България“ са искрени и от сърце, те са моят обет и дан към българския народ и нация. Така ги чувствам, така ще ги предам на хората.

– Словото промени ли чувствителността на СВЕТЛОусещането Ви към живота, като духовна перспектива, като поглед отвъд настоящото битие?
– Да, отведе я към тайнствени дълбини на несекващата светлина, която струи от силата на думите. Научи ме да я търся навсякъде, дори и в най-мрачните подземия – на усещанията, които понякога реалността носи със себе си; на съзнанието ми като човек, следващ нишката на раждащата се история из далечни и забравени, съзнателно или не, кътчета от него; на човешките взаимоотношения.

Научи ме и да вярвам в нея. Духовно. Ирационално. Независимо от всичко.

– Днес не е лесно един автор да бъде забелязан на литературната сцена, докато няколко от Вашите разкази, като „Коледа“, „Стела“, „Песента на глухара“ и „Тъгата“, включени в сборника „Акорди“, са отличени в различни международни конкурси в Италия и Израел. Освен страстта Ви към писането, какво е онова, което събужда писателското Ви вдъхновение, в свят, който сам по себе си има нужда да бъде събуден от унеса?
– Справедливостта или нейната липса, чувствата, където и да ги доловя, природата и несравнимото ѝ равновесие, музиката, която е неразделна част от битието ми, усмихнатите и широко скроените хора, литературното ми пътешествие из страната, изпълнено с позитивна енергия, която читателите ми даряват, и четенето. Доброто старо четене.

– Ако животът е книга, какво е най-важното, което открихте в началото и края на всяка страница, като житейски послания, които бележат пътя на утвърден и уважаван автор?
– Човек трябва да слуша сърцето си и да следва своя път, като се стреми да запази позитивната енергия от началото до края на всяка страница, защото това ще му помогне да прелисти следващата с още по-голям заряд. И така напред, стъпка по стъпка, страница по страница.

Опитвал съм се да „прескачам страници“ – не става. Единствено можеш да забавиш ритъма или още по-лошо – да се върнеш назад, където е миналото, такова, каквото е. От него взимаме само онова, което ни помага да продължим напред по-добри. Напред е пътят и светлината на бъдещото настояще. Естествено има изключения, но те, както знаем, обичайно потвърждават правилото.

Георги Връбчев (Снимка: Личен архив)

По пътя на читателите: Книгите

– Вярвате ли в предначертания път на всяка книга, когато идеята за нея се зароди за първи път, като нещо, което има потенциал да промени не само Вашия човешки облик, но и този на хората, които я прочетат?
– Вярвам, че трябва вложиш най-доброто от себе си във всяко нещо, което правиш, като това се отнася и за писането. Сигурно е, че не вложиш ли сърце и душа, не си ли искрен, когато разказваш историята, нямаш право да очакваш най-доброто, като резултат и като отзвук. А читателите го заслужават.

В днешния забързан свят личната свобода и спокойствието на четенето не са лесно достижими, което ги прави изключително ценни.

Ако съобразиш това по време на създаването на историята, си на половината път към сърцата на хората. Не го ли направиш, този път ще бъде затрупан от отломките на неискреността. Вярвам, че писането не е самоцел, защото читателите не са мираж.

– Може ли да разпознаете промяната в очите им, когато се срещате с тях?
– О, да. И това е най-голямата награда за часовете, за дните и нощите на непрекъснат труд и ангажимент към това, което създаваш. Разкошно е да видиш в очите на някого искри от огъня, който е пламтял в теб и те е движил напред.

Това придава смисъл на всичко – да запалиш пламъче или да раздухаш жарава, както някой друг е направил същото с теб.

– Мислите ли за чувствата и емоциите на читателите, когато разказвате нова история?
– Да, но това се случва на следващ етап, когато преработвам черновата, за да постигна съзвучие в историята. Докато пиша съм в друго измерение.

– Вашите книги са твърде различни една от друга, но по какво си приличат най-вече: „Ерик: Сказание за силата“, „Акорди“ и „Жените на другите“?
– Приличат си по това, че са искрени, че са писани с хедонистично удоволствие от писането.

Удивително е да дадеш живот на мечти, идеи, изводи, които смяташ за правилни, които са те променили за добро или са ти дали урок. Приличат си и по светлината, по късчето надежда, което винаги е там – напред.

– Какво е последното нещо, на което вдъхнахте живот, за да го предадете напред?
– Нов живот в старо приятелство.

Георги Връбчев (Снимка: Станислав Геров)

В час по живот: Предай на другите

– Като утвърден автор на няколко книги, общественик и радетел на българското, който върви уверено по своя път, Вие сте желан гост както на своеобразни творчески срещи в цялата страна, така и в различни български училища. Какво искате децата да разкажат на своите родители, когато се приберат у дома, след разговора с Вас?
– Искам да бъдат мотивирани да споделят – днес видях един усмихнат човек, който пише истории и стихотворения, така, както е мечтал за това като дете, човек, който вярва в Доброто, в България, в българската нация и в това, че трябва да даваш, за да има шанс да получиш.

– Кои са най-безценните уроци, които децата успяват да Ви предат?
– Непосредственост и искреност. Това са преките пътища към човека до теб и към другия въобще.

– По покана на проф. д-р Валентин Василев от „Фондация за развитие на емоционалната интелигентност“, тази година участвахте в първата среща „Музика, емоции и мотивация“. По време на нея казвате: „Музиката ме допълва, мотивира, развлича, успокоява.“ Ще свържете ли житейските акорди във всяка от Вашите книги с конкретно звучене, като го разкажете?
– В сборника „Акорди“ звучат мелодични разкази с акустични акорди, отекват ниски тонове на първични страсти, плаче виолончело, „говорят си“ пиано и саксофон, ехтят фанфари, божествени гласове рисуват арии, непреходният ритмичен саунд на рокендрола танцува във философски спирали.

 

 

Източник : / https://impressio.dir.bg

Интервю на Виолина Харалампиева