119 години от Илинденско-Преображенската епопея

На 2 август се навършват 119 години от началото на Илинденско-Преображенското въстание. То е резултат на острата реакция от страна на българския народ на решението на Великите сили (Великобритания, Австро-Унгария, Русия, Франция, Германия, Италия) областите Македония и Южна Тракия да останат в пределите на Османската империя след края на Руско–турската война, довела до Освобождението на България. Борбата срещу това решение, взето по време на Берлинския конгрес от 1878 година, придобива организиран характер със създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) в Солун и гъста мрежа от революционни комитети на тамошното българско население.

През 1903 г., 10 години след своето създаване, Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) решава, че е настъпило времето за въстание срещу Отоманската империя. След спорове между водачите дали въстанието да се води като партизанска война, както иска Гоце Делчев, се налага мнението за перманентно повдигане на целия народ.

Първи и масово въстава Битолският революционен окръг, после са обхванати Леринско, Костурско, Охридско и Кичевско (днес в границите на Северна Македония). В Крушево е обявена република, в чието управление са поканени да се включат представители на всяка една етнорелигиозна общност в града – българска, гръкоманска и влашка. Макар да просъществува едва 10 дни – от 3 до 13 август 1903 г. тя е считана за най-големия успех на въстанието. Революционното движение се разраства в Солунски окръг към Струмица и в Скопско. На 18 август – Преображение, пламва въстанието на българите в Одринска Тракия. Последен се включва Серски окръг (днес територията му е в границите на две държави – България и Гърция) – на 27 септември – Кръстовден.

На 17 септември 1903 г. щабът на въстанието моли София да обяви война на Турция. Под натиска на Великите сили и заплахата за нападение от съседите, България, която не е готова за война, изразява само дипломатически протести срещу насилията над въстаналото българско население.

За два месеца над 26 000 въстаници водят в Македония и Тракия 289 сражения срещу 350 000 султанска войска. Жертвите са огромни. Изгорени са над 200 села и градчета. В България бягат над 30 000 души.

В знаменитата книга „Освободителните борби на Македония“ участникът във въстанието Христо Силянов пише: „Въстанието в Битолско и Одринско беше масово. Целият народ се вдигна на крак и свърза съдбата си – живот, имот и чест – с изхода на борбата. Никое друго въстание на Балканите не струва в толкова късо време толкова много опустошения и невинни човешки жертви. В лицето на въстаналите македонци Турция виждаше най-завършеното въплъщение на българското бунтарство. Ето защо Илинденският подвиг е не само най-висшата точка на борческо напрежение в Македония, но и изкупителна дан на общия български стремеж към свобода.“

Прокламация за началото на въстанието във Втори Битолски революционен окръг, не е нужно да се коментира на какъв език е написана. Македонският още не е бил дефиниран през 1903 г.
Годишнината от тези исторически събития е повод цяла България да се прекланя пред подвига на радетелите за свободен живот – на много места в страната ще бъдат организирани чествания и поднесени венци.

За първи път преди пет години България и Северна Македония отдадоха заедно почит на героите от 1903 година. Това се случи ден след като двете страни подписаха историческия договор за добросъседство (следствие на 18-годишни преговори), а делегации, водени от премиерите на двете страни, поднесоха заедно венци пред саркофага на Гоце Делчев в двора на църквата „Свети Спас“ в Скопие.

Очакванията, че силната символика на този акт ще се отрази позитивно на двустранните отношения сякаш не се оправдаха напълно. Поради идеологически разминавания диалогът между историците на двете държави така и не доведе до масово съвместно честване на историческите събития, включително Илинденско-Преображенското въстание.

В югозападната ни съседка 2 август е свързан с още едно паметно събитие, известно като „Втори Илинден“, случило се четири десетилетия след героичното въстание на Балканите. За „ново“ по значение Илинденско-Преображенско въстание е провъзгласено събирането на АСНОМ – „Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония“. То е свикано в манастира „Св. Прохор Пчински“ на 2 август 1944 г.

Там, неясно как излъчени, се събират на контролираната от сръбските партизани територия 60 от предвидените 115 представители на македонската левица. Под зоркия поглед на титовите емисари, в присъствието на специално доведени военни разузнавачи от САЩ и Великобритания комунистите се самообявяват едновременно за законодателна и изпълнителна власт. Те обявяват, че Вардарска Македония се присъединява към Титова Югославия и че ще се създаде македонски език. За същността на новата Югославска Македония говори и фактът, че събранието е открито с дружното изпълнение на химна на ВМРО (наследник на ВМОРО) – песента „Изгрей зора на свободата“. През 1948 г. този марш на македонските революционери е забранен в Народна Република Македония като фашистки.

Срещу парламента в Скопие е издигнат паметник на първото заседание на АСНОМ, като събранието на македонските комунисти от 1944 г. трябва да е основополагащ символ за парламентаризма в Северна Македония.
Днес в Скопие все още се чуват гласове на недоволство, че България продължава да чества Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. Без да оспорва реалностите от „Втория Илинден“, страната ни застъпва позицията, че съвременната македонска нация е декретирана на 2 август 1944 г., което се и празнува от нашите съседи. Но след като героите и жертвите от 1903 г. са общи, не трябва ли българи и македонци днес да ги почитат заедно?