Увлеченията на учениците от СУ „Св. Климент Охридски“ (I част)

Пещера. През годините Пещераприм публикува редица материали за изявите на учениците от СУ „Св. Климент Охридски“ – на олимпиади, състезания, конкурси. Рубриката „Увлеченията на нашите ученици“ ще представи на пещерската публика техните любими занимания извън училище. Противно на шаблонното мнение, нашите ученици не си губят времето, а го запълват с разнообразни дейности – риболов, фотография, народна музика и много, много други. Част от материалите в тази рубрика са писани като задачи в часовете по български език. Авторите ще имат отлична оценка и дано и за в бъдеще тяхното хоби да им носи не само развлечение и удоволствие, но и приходи!

Валентин Стоянов

 

Менажерията на един ученик

 

Казвам се Мариян Заркин. Живея в Брацигово, а уча в VII клас в СУ „Св. Кл. Охридски“ – Пещера. Моето хоби са тези животни, които не са много популярни като домашни любимци. В момента имам осем терариума с три тарантули (Мексиканска червеноколенеста, Бразилска черна и Хондураска къдрокосместа), кадифен паяк (изключително отровен), два Карпатски спорпиона, кафява и червена многоножка.

Реших да отглеждам такива животни по много причини – защото са нещо нестандартно, защото са много пъстроцветни, интересни и красиви на фона на животните, които се срещат в България. А и самите им хабитати, които трябва да възпроизведа в терариума, са една микроджунгла.

Повечето от тях не са за хващане и държане в ръка от неопитни хора. Отровата на тарантулата изобщо не е опасна за човека, но все пак ухапването е доста болезнено. Това не са животни, които можеш да гушнеш, но все пак може да ги вземеш в ръка и дори да си ги сложиш на лицето. Аз съм го правил – не е страшно, само дето адреналинът се вдига като в ситуацията, когато без предупреждение те изпитват. Ако искаме да изучим някое животно отблизо, първо трябва да проверим настроението му и ако е спокойно, без резки движения да го вземем в ръка.

Този тип животни няма нищо общо с нас. При тях няма чувства или емоции, а прост инстинкт за оцеляване. Тези, които са излюпени в терариум, са по-спокойни, но нищо друго – трудно може да се говори за общуване с тях, както общуваме с котка или куче напр. Има влечуги, които могат да изпитват чувства като любопитство, та дори и привързаност. Такива са аржентинското черно-бяло тегу, леопардовият гекон, брадатата агапа и др.

Тези животни не се нуждаят от особено много внимание и общуване със собственика. Това, което аз избягвам да правя с тях, е да ги храня с жива храна. За мен е непоносимо да гледам как животът напуска „плячката“ им, как тя бива мачкана, разчленявана и поглъщана. Затова всичко, което намерим вкъщи, независимо дали е паяк, пчела, оса, муха, стършел, кърлеж, бива внимателно изнесено от мен и оставено в нормална за него среда. Имало е случаи да събера колорадските бръмбари по картофите в двора и да ги изнеса живи и здрави на близо километър. Вярно, че тогава бабичките в Брацигово обсъждаха откъде са се появили толкова много бръмбари по картофите, но аз се правех, че това не ме засяга. Тази пролет видях на стената в избата нещо черно, светнах с фенерчето и се оказа 5-сантиметрова хлебарка. Изтичах да се похваля на мама, която почти изпадна в паника. Естествено се сещате какво стана с горкото животинче… Да, познахте. Хванахме я и я… пуснахме на свобода на една поляна… Дано там не я е докопало нещо – хищно и гладно…

Покрай животинките ми е имало и много напрегнати, и много щастливи дни. А някои ми бяха изцяло каръшки. Един ден забелязах, че дъждовникът ми е изчезнал. А чаках три години, за да се сдобия с него! Бях го намерил в един мъглив ден на Атолука – само след 5 минути търсене! Тогава веднага го хванах с голи ръце, без да се замислям за отровата, която може да изпусне през кожата си. За да се разсея от загубата на този чудесен 20-сантиметров екземпляр с яркожълти петна, нахлузих гумените ботуши, взех куката за змии и кофата и се запътих през половината град към реката и близката гора за змии.

Първо влязох в реката, минах под моста и се насочих към нашата забележителност – половинметрово водопадче. Това, което моят мозък не отчете, бяха хлъзгавите водорасли и дупката до тези стълбички. Слизах си аз, но усетих как губя равновесие и как падам в дълбоката метър и половина дупка, пълна със зеленясала вода. Изплувах, но усетих нещо притеснително – телефонът ми беше изпаднал от джоба. Бях като застрелян. Успях само да си помисля: „Ей ся се вмириса цацата!“. Без колебание се върнах в жабуняка на дупката. В продължение на 20 минути ровех из дъното, като подплаших сума ти попови лъжички и няколко жълтокоремни бумки. Но без успех – телефонът и досега си стои там. След като останах без телефон, без змии, си тръгнах с отчаяна физиономия. Едва сега забелязах, че една жена ме е гледала през цялото време.

Хич обаче не ми беше до нея – половината река се намираше в ботушите ми. Представях си как някой жабок намира телефона ми, как успява да изплува с него, как го вижда тази жена – и ето ти съвременно продължение на „Жабокът принц“! Това обаче си го въобразих доста по-късно. Сега ми предстоеше да мина през половината град мокър до кости и да оставя след себе си диря от водорасли. Докато вървях, се зачудих с кой ли акъл се притеснявах, когато господинът по литература ме питаше какво изпитва героят в еди-коя си ситуация! Да му имам проблемите! Сега да беше ме попитал какво изпитвам, щях да му дам за душичката! А денят не беше свършил – успях дори да се набода и на един пирон. Цяла седмица куцах, но не можах да забравя нито водната яма, нито телефона…

За съжаление подобни инциденти изобщо не приличат на приключенията на Джералд Даръл. За него чух миналата година в часовете по литература – доста след като се бях запалил по отглеждането на животните. Прочетох „Моето семейство и други животни“, „Птици, зверове и роднини“. Донякъде се виждам в неговата роля. Близките и приятелите му също са мислели увлечението му за глупост, а пък той е възприемал животните като свое семейство.

Донякъде искам да имам живота на Джералд Даръл, но не и да отглеждам животни на остров – много ще ми е самотно. Каквото и да става обаче, съм сигурен, че животните ще заемат все по-голяма роля в живота ми.

 

Мариян Заркин,

ученик в VII клас

в СУ „Св. Кл. Охридски“ – Пещера