Георги Връбчев и стиховете му превзеха САЩ и Канада

Георги Връбчев е завършил езикова гимназия в гр. Пазарджик и право в СУ „Кл. Охридски“. В момента работи като нотариус.
Член е на Съюза на българските писатели, на Дружеството на писателите и Асоциация „Култура“ в гр.Пазарджик, на настоятелството на читалище „Развитие-1873“ в гр. Пещера. От 2014 г. е почетен член на Centro Artisti Salernitani, Салерно, Италия.

Автор на книгите „Някъде…там…някъде”, (2008); „Заветът на викинга” (2017) – свитък първи от „Ерик: сказание за силата”, “The Legacy оf The Viking” (2017) – scroll one from „Eric: a tale about the power”; „Сам” (2020) – свитък втори от „Ерик: сказание за силата”, публикуван за свободно четене на интернет страницата на автора.
Негови разкази печелят награди в международния конкурс “La Piazzetta” в Салерно, Италия /„Коледа“- 2014г.; „Стела“-2015г.;  „Песента на глухаря“-2016 г.; „Авалон“-2017 г./, а стихотворението му “Morituri te salutant” е отличено с грамота в същия конкурс.
Поетични и белетристични произведения на Георги Връбчев са включени  във в-к „Словото днес“, в Алманах „Нова българска литература“ на фондация „Буквите“, сборника „Смешен хоровод“ на клуб „Щастливеца“ – гр.Пазарджик, в италианския поетичен сборник „L`ATTESA”/”Очакване”, издаден през 2012 г., в сборника на издателство „Gaiana book&art studio” – „Вдъхновени от Краля“, 2014 г. и др.
Автор на текстове за песни, председател на жури на поетичния конкурс „Мелодия на сърцето“.

 НА МАЙКА БЪЛГАРИЯ

 Седя сред Родопите, гледам към Рила –

в слънце окъпани снежни била.

Какви ли съкровища други стаила

е моята родна, вечна земя?!

Поглеждам встрани и съзира ме Пирин –

далечен, изправен и горд, и велик,

мощен Балканът зад мен се издига,

“Аз съм във Рая!”, напира в мен вик!

Майко! Българийо! Вечна и свята!

От обич синовна ти свивам венец,

нося духа ти – да види земята –

името българин значи боец!

Клетва в олтар от цветя ти обричам,

в храм от гори ти прошепвам обет,

вечно аз родна земя да обичам,

името твое да славя навред!

Никога свойта земя да не хуля,

българин щом е от чужд наранен

и зад безбрежни пространства прокуден,

брат по Родина да бъде за мен!

Ние ще пазим завета ти свиден

в зима духовна и нравствен потоп,

силни да бъдем във дни на обида,

в бури жестоки да бъдем народ!

Нека тогава за нас някой каже –

Бедни ще страдате век подир век –

Гордо ще вдигнем глава, ще покажем –

Името българин значи човек!

 ***

 ТАМ…

Небесното синьо, прегърнало нежно

гористозелената шир,

Поляните вечни с наметките снежни,

Кристален божествен ефир!

Разстила лъчите си слънцето, сгрява

планинския въздух – силен и свеж,

душа се преражда, сърцето изгрява

на ранната зима сред нежния скреж.

Блести синевата! Ухае гората!

Зелен е кожухът на дивния свят.

Сърце се преражда, полита душата

във храма природен, безбрежен и свят!

Вятърът леко танцува и гали

игличките, шумата паднала вниз,

напява с мек порив гората и пали

благ огън в душата планинския бриз.

Отпиваш дълбоко магията въздух,

нехаеш, че цвят има гаснещо-сив,

щастлив си отново, че там си и волен

се радваш и тръпнеш от туй, че си жив.

 ***

 НА КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ

Безбрежен свят, орел във полет, смълчан монах сред планини,

това съм аз – Бориса Първи, във Бога вречен Михаил.

До тук вървях, по път трънлив, понесъл своя кръст и орис

и всеки светъл лъч платих със сила, чест и тъмна горест.

Усоен мрак бе вкопчил нокти в угроза тягостна отвред,

потънал във мъгли отровни бе българският път напред.

Препусках в каменни пустини и молих Тангра аз за знак,

в Родопа в хлад и горска прелест молитви към Перун шептях.

И дваж сърцето ми съсече гръм страшен от всевечното небе,

и в жертва скръбна аз принесох другари стари и дете.

Горя душата ми на клада, крещях безмълвно ден и нощ,

но зад гърба ми бе държава, корав и жизнен, млад народ.

Поведох ги към светлината и изгрева на бъдни дни,

покръстен с вярата пресвята на мъченика – Божи син,

Пламтях и тихо се смирявах, пях псалми, яростно ръмжах,

до края своята Голгота покрит със рани извървях.

Камбанен звън, път нов и светъл, светия дух, отец и син

тих храм издигнаха у всеки, възторг и блян неустоим.

Плющят хоругви, меч и брони, запяха моите войски,

на вси страни, на изток, запад, държавата ми Бог благослови.

Не спрях до тук, не спрях да бродя, във мрака със изопнат лик,

пет сенки, пет светци в неволя, с масло за новия светлик –

завет от букви, от Светите братя, за словото Христово – роден глас,

мъже достойни, пет души от злато – пресрещнах, паднах на колене аз.

Заплаках, силата усетих, коленичиха те до мен

и книги вдигнахме в ръцете, на писмената наши плен.

Тъй продължихме, озарени – народ, учители и княз,

те полетяха преродени, а всеки грях изкупих аз.

Вървях до тук, до сетний заник, отрова и величие видях,

за всеки нещо аз намерих, покой за мене не успях.

Сърцето ми – горя и стена, но вплетох Бог във всеки стон –

всесилно делото ми свети – след мен изгрява Симеон!

Автор: Георги Връбчев

 

Материала подготви
Снежана Галчева
за в-в „България СЕГА“